— По дяволите. Чакай.
Той махна ръка от слушалката и чу как глътка вино слиза надолу по гърлото на Натали.
— Наистина много съжалявам, но трябва да…
— О, спести ми извиненията.
Той изчака тя да затвори, пъхна телефона в джоба си и хукна към вратата.
21
Участъкът миришеше на морска вода. Маркъс разбираше, че не бива да мисли за Наоми като за нещо повече от свидетел по случая, но докато вървеше към стаята за разпити, сърцето му препускаше при мисълта, че ще я види отново.
Стигна до вратата на стаята и преди да натисне дръжката, за да влезе, пое дълбоко дъх.
Наоми трепереше. Косата й беше в пясък, по челото й все още имаше следи от кръв. Беше увита в същото одеяло, което й бяха дали първия път, току-що превързаните й ръце държаха друга чаша чай. Сякаш се бе върнал няколко дни назад във времето.
Полицаите я бяха намерили да вика за помощ, взела Макс на ръце, кръвта на кучето течеше между пръстите й, краката й се преплитаха под тежестта му. Беше вървяла с часове нагоре-надолу по брега с надеждата някой да я забележи.
— Наоми!
— Здравейте, детектив — каза тя с официален, дрезгав от дългото крещене за помощ глас.
Маркъс си я представи как се влачи по плажа и вика „Помощ“ отново и отново.
— Съжалявам да те видя в това състояние — каза той и седна срещу нея. Радваше се, че Лиза не е тук. Струваше му се, че седнал сам срещу нея, щеше да намери някакъв начин да й помогне. Лиза бе пила с колегите до сутринта и Маркъс можеше да си представи колко груба и жестока би била на разпита под въздействието на изпития алкохол във вените си.
— Аз също.
Той включи записващото устройство.
— Трябва да запиша разговора ни. Имаш ли нещо против? Тя поклати глава.
— За нуждите на записа: Наоми Хана поклати глава в знак на отрицание.
Той продължи с всички свързани със записа формалности, после съсредоточи вниманието си върху съсипаната жена пред себе си.
— Можеш ли да ми кажеш какво стана снощи? — попита я той.
Тя затвори очи, обгърна тялото си с ръце и въздъхна.
— Макс жив ли е?
— Доколкото знам, да — каза той и видя как раменете й се отпускат. — Ще му направят операция. Сигурно ще продължи дълго. Какво стана с него? И с теб?
— Разхождахме се по плажа. Сигурно прекарахме там около час. Постепенно застудя и решихме, че е време да се прибираме. Макс започна да ръмжи. Това обикновено означава, че пред нас има човек.
Сълзите напълниха зачервените й очи, които се въртяха неспокойно наляво-надясно и обратно в търсене на спомена. Маркъс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче с червени сълзи.
— Обърнах се назад. Направих две-три крачки и той ме бутна на земята.
— Той?
— Докато се изправях, Макс го нападна и той извика. Беше мъж. Определено беше мъжки глас.
— Сигурна ли си?
Тя кимна. Една сълза се търкулна към брадичката й.
— Макс го ухапа, не знам къде, но го чух. Ръмжеше и между зъбите му имаше нещо. Но тогава онзи…
Тя покри лице с превързаните си ръце.
— Спокойно, Наоми. Не бързай.
Известно време тя остана скрита зад ръцете си.
— Искаш ли кърпичка?
Наоми кимна и избърса носа си с опакото на ръката. Новата превръзка се намокри. Маркъс вдигна една носна кърпичка над ръката й и я докосна с върха й, за да й покаже, че може да я вземе.
— Благодаря.
Тя я пое, избърса лицето си, после издуха нос.
— Какво стана после, Наоми?
— Макс започна да скимти. Хванах крака на нападателя и забих нокти в него. Усетих силата, с която удари Макс. Детектив, този човек… този човек е изпълнен с омраза. Мислех, че са удари, но после усетих разрезите с пръсти.
Маркъс мълчеше, искаше да чуе нейната версия.
Стори му се нередно да се възхищава на красотата й без нейно съгласие. Тя нямаше представа, че в момента той оглежда устните й, формата на очите й, гладката кожа на лицето. Не беше редно, но просто не можеше да устои. Наоми беше много красива.
— Мъжът ме хвана за палтото и ме хвърли встрани, сякаш бях непотребна вещ. Ударих главата си в един камък и не знам колко време съм била така. Когато се събудих, приливът беше започнал. Тогава го открих. Макс.
Между тях се възцари мълчание. Наоми стисна ръце между бедрата си. Маркъс се прокашля.
— Като изключим инцидента в онази уличка, сещаш ли се за някого, който би искал да нарани Макс?
Наоми се замисли, но след малко поклати глава.
— Случвало ли се е нещо в миналото? — попита той и погледна към следата от халка на безименния й пръст. — Бивши партньори например?