— Имам бивш съпруг. Сложно е, но той никога не би наранил мен или Макс. В определен смисъл Макс беше и негово куче.
— Защо казваш, че е сложно?
— Защото сме приятели.
— И според теб това е сложно?
— Да, така мисля. Дейн не разбира, че искам да се откъсна от тази връзка. Настоява да си останем приятели, въпреки че от развода ни минаха две години.
Дейн Хана, същият човек от записа по случая на Хейли Милър. Бившият съпруг на Наоми, който е бил разпитван във връзка с изчезването на Хейли.
— Той женен ли е сега?
— Не. Но има приятелка. Казва се Джоузи. Казаха ми, че е руса и сладка. По-млада от мен.
Маркъс погледна в бележките си от първия разпит на Наоми.
— Какво ще ми кажеш за работното си място? Какви са отношенията ти с шефовете? И с другите колеги?
— Работя за Мичъл и Пеги от двайсет години. Колегата ми Ник е младо момче. Добро хлапе. Но не говори много.
Обикновеният разговор възвърна цвета на бузите й.
— Ами нещо за клиентите? Добри хора ли са?
Тя кимна, прокарвайки палец по ръба на чашата си.
— Разкажи ми за семейството си.
Появилият се цвят изчезна отново. Явно имаше нещо, което Маркъс трябваше да знае, но то трябваше да излезе от устата й по нейно желание. Не искаше да я плаши.
— Близка съм с майка си и сестра си. Сестра ми, Грейс, има две деца. Съпругът й Крейг е безработен. Тя работи от дома си два дни в седмицата и всяка сряда ме посещава заедно с мама.
— А баща ти?
Тя преглътна и несъзнателно започна да къса кърпичката в ръцете си.
— Не познавам баща си.
Той мълча достатъчно дълго, за да може тя да усети тишината.
— Биологичната ми майка ме е оставила на една автобусна спирка, когато съм била на три години. Рейчъл ме намерила и ме осиновила. Тя е моя майка и досега.
— Говорила ли си някога с биологичната си майка? Тя поклати глава.
— И казваш, че няма нито един човек в живота ти, който би искал да те нарани?
— Не, но… — запъна се тя —…преди време се случи нещо.
— Какво имаш предвид?
— Точно преди всичко това да започне, преди убийството на Амбър О’Нийл, някой почука на вратата ми. Когато отворих, не влезе и не се обади. Но съм сигурна, че там имаше някой, усетих го. Чух дишането му. Не ме нарани, но ме изплаши.
Той се постара да прикрие раздразнението в гласа си, искаше да изглежда заинтересован.
— Защо не си го казала досега?
— Изглеждаше дребна работа в сравнение със случилото се онази нощ, когато се натъкнах на Амбър. Тогава изобщо не се сетих за това. Оттогава се случиха толкова много неща.
Пръстите й продължаваха да дърпат кърпичката и скоро цялата маса се покри с малки бели парченца.
— Мислите ли, че човекът, който ми причини това, е същият от уличката? — попита тя и очите й се спряха на врата му.
— Определено ще трябва да работим по това. Той пое дълбоко въздух.
— Наоми, познаваш ли Хейли Милър?
— Всички познаваха Хейли Милър — отвърна Наоми. — Тя беше най-добрата приятелка на сестра ми. Защо ме питате?
Той записа тази информация в бележника си.
— Случилото се с теб може да няма връзка с изчезването й, но ние сме длъжни да проверим всяка вероятност.
— Не я познавах много добре. Не бях много общителна като дете. Но двете със сестра ми бяха по-близки, отколкото ние с Грейс по онова време.
Той долови болка в гласа й, но продължаваше да гледа кърпичката, която вече изчезваше под хватката на ръцете й.
— Вие ми обещахте, че повече никой няма да пострада — каза тя. — Вие лично ми казахте, че според вас не съм в опасност, а сега Макс е…
Тя не успя да довърши. Сълзите потекоха от очите й. Той не разбра дали бяха сълзи от мъка или от гняв.
— Обещахте ми — извика тя.
— Съжалявам — каза той. Не знаеше какво друго да каже. Беше я излъгал, бе нарушил обещание, което не биваше да дава.
— Сега… мислите ли, че животът ми е в опасност?
Той знаеше, че ако жертвата мисли, че е в опасност, иска бърз и успокояващ отговор. Лиза не вярваше, че Наоми е в риск, и ако трябваше да каже какво наистина мисли, щеше да се наложи да убеждава две жени. Погледна в блуждаещите й очи и след кратка пауза каза:
— Да. Мисля, че си в опасност.
Лиза влезе в участъка, пусна със себе си студения нощен въздух и свали якето от раменете си.
— Има ли нещо? — попита веднага.
— Не още — отвърна Блейк, без да откъсва поглед от записа от камерата на магазина на плажа, който бяха изискали от собственика. На ивицата синкава светлина лицето му изглеждаше изпито и измъчено.