Спомни си как коженото палто на биологичната й майка галеше бузата й, докато я водеше за ръка в нощта. Ударите на сърцето й и вибрациите от риданията й бяха приспали Наоми, сгушена в топлината на ръцете й. Когато се събуди, беше сама, оставена в ъгъла под навеса на онази автобусна спирка, увита в палтото, което миришеше на престоял цигарен дим и евтин парфюм. Започна да вика майка си и да плаче, накрая се изпусна. В лошите си нощи все още усещаше как урината напоява чорапогащника й, чуваше се да вика майката, която повече никога не се появи, дори и в сънищата й.
— Наоми?
— Извинявай, какво каза?
— Питах дали ще ходиш на работа днес.
Макс излапа сладкиша и облиза трохите от тротоара.
— Не, днес съм почивка.
— Ами утре? Може ли да мина през кафенето да кажа здрасти на Макс?
— Да, утре съм на работа — „но дотогава ще съм мъртва“. — Трябва да тръгвам.
— О, разбира се.
— Ще се видим утре, Джоан.
— Да, до утре.
— Хайде, Макс.
Наоми трябваше да скрие усмивката си при мисълта, че повече никога няма да мине по тази улица и да разговаря с тези хора.
Макс внезапно спря и подуши въздуха.
— Тръгвай, Макс.
Кучето задърпа каишката и се спусна наляво, влачейки Наоми след себе си. Тя стисна каишката по-здраво и преброи наум стъпалата, по които бе минавала стотици пъти. Усети носещия се по улицата аромат на топъл хляб от пекарната и на прясно смляно кафе от новото кафене до нея, но Макс не тичаше натам от лакомия. Продължи напред към улица „Сейнт Питър“.
— Не там, Макс!
Стегнато от каишката, гърлото на животното издаде жалостив звук.
— Хайде, Макс. Не сме по този път.
Кучето продължи да я дърпа и се наложи да се бори, за да остане на място, без да полети след него. Чу го да драска с нокти по тротоара и си представи прашните им следи по паважа.
Около тях минаваха хора. Един мъж изсумтя, когато тя застана на пътя му. Твърдият ръб на работното му куфарче се удари в задната част на бедрото й.
— Моля те, Макс — прошепна тя.
Макс обаче продължи да я дърпа напред, докато каишката не спря притока на кислород до гърдите му. Обувките на Наоми се запързаляха, каишката започна да се изплъзва от ръцете й.
— Макс!
Той се предаде с последен вой и разтърси козината си, за да прогони вика й от ушите си.
„Не му се ядосвай — каза си Наоми, — утре вече нищо няма да има значение.“
Можеше да се обзаложи, че всички наоколо гледат в нея: сляпа жена, която не може да удържи кучето си.
— Какво ти става днес? — запита го тя, когато Макс продължи нагоре по пътя с опашка между краката си.
Макс бе обучен да пренебрегва инстинктите си и да се грижи за нейната безопасност. Промяната я разтревожи. Можеше ли да му се довери? Ами ако го направеше отново и избягаше? Какво щеше да стане с нея тогава? Но скоро нищо нямаше да има значение. Утре щеше да е мъртва.
3
Макар и да беше работил по смъртни случаи преди, това беше първото местопрестъпление с убийство, на което детектив сержант Маркъс Кембъл имаше честта дори да присъства.
Първият му смъртен случай беше един пиян шофьор, натресъл се в задницата на автомобила пред него. Вратът на шофьора се бе счупил от удара на въздушната възглавница. Последният му случай беше на вкочанена възрастна жена, открита на пода в дома си дни след като е паднала по стълбите. Ръката й беше замръзнала като хищна лапа, протегната към телефона, явно бе искала да го придърпа и да потърси помощ, но определено не бе успяла. И въпреки че вече беше виждал много трупове, никога не се бе сблъсквал с толкова много кръв на местопрестъпление.
Жената лежеше на земята, опряна на тухлената стена на алеята, с огромна дупка във врата, извита като беззъба усмивка. Залепналите по лицето й руси кичури бяха станали червени от кръвта. Загледан в подаващата се от раната бяла кост, той инстинктивно погали кожата на собствения си врат, сякаш да провери дали все още е цял.
Замисли се за ученика, който я бе открил. Горкото момче, сигурно нямаше да може да заспи с месеци.
— Каква загуба! — каза детектив инспектор Лиза Елиът, загледана в трупа пред краката си. Кестенявата й коса гореше под залязващото слънце. Строгият черен костюм висеше на нея, като че ли още беше на закачалката. Единственият цветен акцент по нея беше златният пръстен на безименния й пръст. Ако и вкъщи се държеше както на работа, Маркъс не завиждаше на съпругата й. — Имаме ли име?
Патологът, доктор Али Линг, вдигна поглед към тях от мястото си до трупа, където беше приклекнала.