След изчитането на досието на Хейли Милър Маркъс нямаше как да не гледа на колегата си с различни очи. Корупция. Заровени тайни. Блейк бе скрил нещо не само от тях, но и от разследващите. Ако случаите бяха свързани, Блейк беше заподозрян. Докъде би стигнал, за да запази тайните си, запита се Маркъс. Вече бе излъгал за скарването си с Амбър малко преди убийството. Какво друго криеше от очите им?
— Наоми е забила нокти в крака на нападателя — каза на глас той. — Лаборантите взеха проба за ДНК от ноктите й и я изпратиха за анализ.
— Добре — кимна Лиза.
— Тя каза, че преди няколко дни се е случило нещо подобно.
Лиза свъси вежди и закачи якето на закачалката.
— Имала е друго куче, така ли?
— Някой почукал на вратата й, но когато попитала кой е, не отговорил.
— Може да е било шега. Децата от квартала сигурно постоянно й правят разни номера.
— Според нея не са били деца.
— Че откъде ще разбере? Той стисна зъби.
— Това може да няма никаква връзка със случая — каза тя.
— Нашият убиец си пада по жени, не по кучета.
— И една от тези жени има куче.
Тя заби поглед в него и не помръдна, докато десният му клепач не започна да трепти.
— Онези убийства не са лични. Но нападението над животното е лична работа. Не убиваш кучето на слепия, като оставяш човека жив, освен ако не искаш той да страда. Убиецът на Амбър и Каси Дженингс не ги е измъчвал, той просто ги е екзекутирал. Мотивите са различни. Оттук следва, че и престъпниците са различни. Освен това знаеш, че серийните убийци предпочитат жертви от същата етническа група като своята. Наоми не се включва в нея.
— Наоми потвърди, че човекът, нападнал кучето й, е мъж.
Кучето го е ухапало и той е извикал.
— Може би следващия път, когато я нападнат, ще бъде по-детайлна. Тя като че ли обича да дава информацията на порции.
— Аз мисля, че е в опасност и има нужда от полицейска защита.
Лиза се засмя. Явно се забавляваше с него.
— Заради нападение над куче? Никакъв шанс. Нямаме ресурси да пръскаме полицаите из улиците като бонбони.
— Нали каза, че нападението над кучето й е лично отмъщение? Това не доказва ли нуждата от защита на собственичката? Някой иска тя да страда и едва ли ще спре, преди да нарани самата нея.
— Това не е мое хрумване, Маркъс. Може би си забравил, че вчера бе убит човек от нашите.
— Лиза — намеси се Блейк и вдигна зачервените си очи от екрана, — мисля, че намерих нещо.
И двамата се спуснаха към бюрото му и впериха очи в екрана. Докато Блейк говореше, Маркъс се чудеше как ли е изглеждал като по-млад, когато е бил заподозрян за изчезването на Хейли Милър.
— Записът от камерата на крайбрежния магазин показва Наоми и кучето да отиват надолу по плажа. Десет минути по-късно една руса жена минава по същия път.
— Покажи ми — каза Лиза.
Той върна записа и тримата изгледаха кадрите в обратен ред, докато Блейк връщаше записа. По пътя минаха няколко коли, после от стъпалата се появи една блондинка, която се насочи към плажа, пресече пътя и излезе от полезрението на камерата, следвана от Наоми и кучето. Блейк натисна Play и записът тръгна. Маркъс огледа отражението на колегата си на монитора. Тъмните сенки създаваха впечатление, че очите му са хлътнали дълбоко в черепа.
Наоми и кучето пресякоха улицата. Часовникът в десния ъгъл на монитора показваше 16:39.
— Минават няколко минути, преди блонди да се появи.
— Превърти напред — каза Лиза.
Блейк превъртя напред до момента, когато блондинката се появи от същото място. Тя пресече улицата, поглеждайки предпазливо зад гърба си, стигна до каменните стъпала и тръгна към плажа. Таймерът в ъгъла показваше 16:41. Две минути след Наоми.
— Връща се след час и двайсет минути.
Наоми не се бе върнала по стъпалата. Не бе могла да ги намери. Беше вървяла около два километра по брега, преди да я открият. Маркъс си представи как носи кучето си, докато мракът пада над нея, и единственото, което я топли, е неговата кръв.
— Открий коя е, направи копие на записа и го остави на бюрото ми.
Руса жена. Какво бе казала Наоми? „Бивш съпруг. Нова приятелка. Руса. Джоузи.“
— Лиза, мисля, че знам коя е.
22
Наоми затвори вратата след себе си и остави тишината да изпълни ушите й. Без Макс къщата й се струваше празна. Ако той беше тук сега, след разходката, щеше да диша с изплезен език и да сипе пясък по паркета. В момента тя беше абсолютно сама.
Наоми бе опитала да почисти пясъка от себе си в банята на полицейския участък, но успя само да ожули кожата на ръцете си на изпадалите по пода песъчинки. Знаеше, че по лицето и ръцете си има кръв, но не й достигнаха сили, за да я отмие. Тази кръв беше може би единственото, което щеше да й остане от Макс.