Тя свали дадените й от полицаите дрехи и се заслуша в падащия на пода пясък. Остави ги заедно с бельото на купчина върху първото стъпало на стълбата и влезе в банята на втория етаж. Пусна душа и седна на ръба на ваната. Ръцете й трепереха, но успя да свали превръзките от ръцете си и да влезе във ваната. Докато струята на душа отмиваше пясъка, кръвта и засъхналите сълзи от бузите й, тя се отпусна и зачака болката да спре.
„Макс е жив. Ще се оправи. Ти също ще се оправиш.
Всичко ще бъде наред.“
Тя остана във ваната, докато водата изстина и пръстите й се набръчкаха. Пясъкът се събра под краката й.
Не мога сега да се оправям с това, помисли си тя, излезе от ваната и се подсуши. Ще чистя утре.
Пропълзя в неоправеното си легло и включи телефонния секретар.
„Наоми, Дейн е. Извинявай, ако…“
„Съобщението е изтрито.“
„Наоми, обади се. Само искам да знам…“
„Съобщението е изтрито.“
„Наоми, вдигни проклетия телефон. Аз…“
„Съобщението е изтрито.“
„Здравей, скъпа, мама е. Обаждам ти се да разбера…“
„Съобщението е изтрито. Нямате други съобщения.“
Наоми се сви под завивките и се заслуша в звуците на празната къща. Прозорците скърцаха в рамките. От душа капеше вода. Сърцето й продължаваше да бие, въпреки че беше разсечено на две.
„Утре. Утре ще се заема с всичко.“
23
Джоузи Калахан беше във втората половина на двайсетте години, по-млада от очакванията на Маркъс. Тя седна срещу него и Лиза и скръсти ръце — обичайната поза за хора, готови да се бранят. Луничките по лицето й се забелязваха дори под грима. Макар че беше красива, в очите й имаше нещо стряскащо зловещо.
Маркъс и Лиза седяха един до друг, но в същото време се опитваха да поддържат възможно най-голяма дистанция помежду си. За цялата сутрин двамата едва размениха няколко думи. Откакто началникът на участъка разбра за нападението над кучето на Наоми и нареди през следващите няколко дни на всеки час покрай дома й да минава полицейски патрул, тя беше в ужасно настроение. Не обичаше да знае, че е сгрешила.
Маркъс остана доволен, че началникът гледа сериозно на нещата, но не можа да се наслади на победата си. Високият глас на гърмящия от другата страна на вратата на кабинета му глас на Кънингам му напомни за онези безсънни нощи от детството, когато слушаше виковете на баща си, докато налагаше с юмруци майка му. След това идваше в стаята му и тогава започваше истинското шоу. Все още помнеше грубата кожа по кокалчетата на пръстите му, закоравяла с годините от нуждата да защитава костите отвътре. Колкото повече слабееха майка му и той, толкова по-силен ставаше баща му.
— Защо съм тук? — попита нетърпеливо, но самоуверено Джоузи Калахан.
Лиза скоро ще заличи самоувереността от лицето ти, си каза Маркъс.
— Сигурна съм, че знаеш защо — каза шефката му. Джоузи сви рамене.
— Познаваш ли тази жена? — плъзна тя снимката на Наоми Хана през масата, взета от записа на камерата пред крайбрежния магазин.
Лицето на Джоузи показа, че я е разпознала. Маркъс забеляза злата искра в очите и потрепването на мускулчето в ъгъла на устните й, но тя се съвзе бързо.
— Не. Трябва ли?
— В твой интерес е да ни кажеш истината, Джоузи.
— Казвам ви истината.
— Значи не си я виждала на плажа миналата вечер?
— Не.
— Ами ако ти кажа, че имам доказателство, че лъжеш? В очите на Джоузи се появи сянка на съмнение.
— А можете ли?
— Често ли се разхождаш сама по плажа? Или си отишла там, за да следиш Наоми?
Лиза извади следващата снимка от кадрите, на която Джоузи вървеше към плажа. Таймерът в ъгъла показваше две минути разлика между двете преминавания.
— Откъде сте сигурни, че това съм аз? — попита Джоузи.
— В началото не бяхме — отвърна Лиза. — В Балкърн Хейтс има много руси жени. Затова разгледахме кадрите, които са по-близо до дома ти, и видяхме, че си отишла първо до къщата на Наоми, а после си я последвала към брега. Записите те изобличават.
Джоузи стегна прегръдката на ръцете около тялото си — несъзнателен жест на защита от въпросите им. Изпусна рязко въздуха от гърдите си и прикова поглед към очите на Лиза.
— Живея близо до плажа. Естествено, че минавам оттам.
Това ми е маршрутът за разходки.
— Всъщност живеете доста далеч от Наоми — вметна Маркъс.