Сълзите не спираха да капят от очите й.
Всеки път, щом затвореше очи, чуваше Макс да скимти от ударите с ножа, усещаше тежестта му в ръцете си, докато вървеше по плажа с него. Все още не можеше да вдигне ръцете си над гърдите от болка.
Наоми допря чашата до устните си и изпи остатъка от брендито на две големи глътки, отпусна се и се върна назад във времето, когато видя Макс за пръв път. Тогава той беше само на две години, току-що завършил обучението си и все още носеше в себе си инстинктите на малко кученце. През първите няколко нощи тя го бе оставила да спи на леглото заедно с нея и Дейн, после той сам избра мястото му да е на пода до нейната страна на леглото. Връзката между тях беше по-силна от всяка друга в живота й. Онази сутрин бе тръгнала за скалата в желанието си да умре и да сложи край на самотата, но чак сега, когато Макс го нямаше около нея, осъзна, че за пръв път от онова далечно утро, когато се събуди на автобусната спирка, е абсолютно сама.
Мислите й се върнаха към убиеца в малката уличка. Все още усещаше ръцете му върху своите, чувстваше как ги движи по нарязаното тяло на Амбър. Нарочно използваше името на жената в мислите си, така Амбър не беше просто труп, а живо същество от плът и кръв.
Тя се опита да съпостави докосването и издаваните от непознатия звуци с тези на човека от плажа. Ръцете, които я бяха вдигнали от пясъка, бяха същите, притиснали пръстите й към тялото на Амбър и които бяха изтрили сълзите от лицето й. Полицаите грешаха, тя не беше в безопасност, не беше имунизирана и нападението над Макс доказваше това.
Звънът от външната врата проряза тишината в стаята. Тя не помръдна от стола си. Животът нямаше да я нарани, ако не отвореше вратата.
Можеше да е майка й или Дейн, можеше да е Джордж, но в момента нямаше сили да им обяснява как Макс едва не бе умрял пред очите й, без да може да го види или направи нещо, за да го спаси.
Нечии пръсти заудряха по вратата. Тя установи, че не познава човека пред дома си, или поне не го познава достатъчно, за да различи неговото чукане от всяко друго. Майка й чукаше леко и деликатно. Сестра й — кратко и забързано, сякаш искаше да приключи свиждането колкото може по-бързо. Почукването на Дейн беше силно и рязко. Не беше запомнила почукването на Джордж, но не й приличаше на неговото. Това беше бързо, настоятелно, сякаш почукването трябваше да демонстрира сила.
Можеше да е някой от полицията: дали не бяха открили нападателя на Макс и идваха да й го съобщят лично? Тя остави чашата си и излезе в коридора. Дрехите й все още стояха на купчина на първото стъпало и излъчваха миризма на море. По босите й пети залепнаха песъчинки.
Тя застана до вратата и извика:
— Кой е? — Прочисти гърло и извика отново. — Има ли някого?
Изчака, но не получи отговор.
Превъртя ключа в ключалката, пое дълбоко въздух и отвори вратата.
— Нито дума — чу женски глас и нещо твърдо се долепи до главата й. — Само да си гъкнала и ще размажа шибания ти мозък.
25
Наоми затрепери при допира на бухалката за крикет към тила й. Студеният нощен въздух се вмъкна през отворената врата.
— Коя си ти?
— Много добре знаеш коя съм. Тръгвай с мен.
— Не и преди да ми кажеш коя си.
— Може да се каже, че съм твоята карма.
Джоузи беше единственият човек, когото не би познала по чукането. Дейн сигурно й бе казал. Беше заявил, че ще я остави и може би го бе направил. Сигурно си мислеше, че при тази крачка от негова страна Наоми ще се върне при него. Тя загриза вътрешността на устната си.
— Това няма нищо общо с мен, Джоузи. Трябва да говориш с Дейн.
— Напротив, всичко е свързано с теб. Доброволно ли ще тръгнеш, или ще трябва да те влача?
Наоми се замисли. Не беше сигурна, че ако извика за помощ, някой ще откликне, преди бухалката да се стовари върху главата й. Джоузи беше неразумна, това беше ясно. Беше дошла в дома й, въоръжена с бухалка. Каквото и да бе намислила, беше очевидно, че не й пукаше за последствията. За нея значение имаше единствено причината да бъде тук.
— Хайде, по-бързо!
Можеше да затвори вратата пред Джоузи, да писне и да не млъква, докато съседите не подадат глави през завесите на прозорците. Но сякаш прочела мислите й, Джоузи подложи крак на прага, за да блокира вратата.
Босите крака на Наоми изстинаха, когато излезе и затвори вратата след себе си.
Джоузи я подкара напред, побутвайки я с бухалката. Наоми опипа въздуха пред себе си, пристъпи колебливо, но сбърка стъпките и ритна желязната порта. Тя се отвори със силно скърцане и се удари в тухлената стена.