„Моля те, Джордж, погледни през прозореца!“
— Завий надясно и продължи напред, докато не ти кажа да спреш — каза Джоузи.
Наоми стъпи на пътеката и се обърна надясно. Вкочанените й стъпала вече не усещаха студа, а десният й крак пулсираше от удара в железните пръти на портата.
Улицата беше съвсем тиха. Завесите на съседните къщи сигурно бяха спуснати, а вратите — заключени. Никой нямаше да я види, докато минаваше под прозорците им по малката алея, осветена само от бръмчащите над главите им улични лампи, водена от умопобъркана жена с бухалка за крикет в ръка.
— Виж, аз не искам Дейн да се връща. Повтарям му го от две години.
— Тогава защо спиш с него?
— Не спя.
Останала без Макс и без бастун, Наоми не се бе чувствала толкова безпомощна, както сега. Дори не беше сигурна, че ще се оправи из уж познатия й град. Страхът бе прогонил всичко друго от съзнанието й. Тя протегна ръцете си напред, за да може да върви. Някаква черупка, може би от охлюв, изпука под крака й.
— Когато се върна на сутринта, миришеше на теб.
— Откъде си сигурна, че съм аз? Бухалката се притисна в гръбнака й.
— Завий надясно.
Студеният вятър премина през разперените пръсти на ръцете й. Малките камъчета по пътя се забиваха в петите й. Ако искаше да оцелее, трябваше да даде на Джоузи онова, което искаше. Не можеше да й избяга, без да знае какво стои пред нея. Беше оставена изцяло на милостта на тази жена.
— Случи се само веднъж — каза тя и направи крачка наляво от края на бордюра. Бухалката се заби между два прешлена.
— Казах му, че е грешка.
— Лъжеш. Искаш да се върне при теб.
— Не искам, Джоузи. Казвала съм му го хиляди пъти.
— Там не става. Ще опитаме нещо друго. Завий наляво.
„Къде ме водиш, Джоузи? Какво ще правиш с мен?“, запита без думи тя.
Калта нахлу и запълни пространството между пръстите на краката й. Тревата започна да я гъделичка отстрани, а западният вятър брулеше в лицето й. Двете жени вървяха през открито поле. Нямаше улични лампи. Нямаше свидетели. Само тъмнина. Ударите на градския часовник забиха в синхрон с поривите на вятъра.
Беше зловещо, досущ като във филм на ужасите. Кой би прибягнал до такава жестокост? Но Наоми си каза, че всъщност не познава Джоузи и няма представа на какво е способна.
Ръцете й докоснаха някаква дървена врата. Дървото беше омекнало от дъжда и плесента.
Гората.
Тя усети миризмата на гнили листа и разпадаща се дървесна кора.
— Защо ме доведе тук?
— Не искам никой да ни безпокои — каза Джоузи, заби бухалката в гръбнака й още по-силно и я блъсна в портата.
Болката я прониза и тя прехапа устни, за да спре напиращия от гърлото й вик. Не искаше да достави на Джоузи удоволствието да я чуе как крещи от болка. Вятърът свиреше страховито между дърветата. Тя се спъна, залитна напред и се подпря на някакво дърво. Протегнатите й напред ръце се покриха с мъх и прах.
— Докога ще вървим?
— Докато аз ти кажа.
Тя разпери пръсти в отчаяно желание да усети пред себе си нещо друго, освен нощния въздух. Имаше чувството, че пада и зачака тялото й да удари земята.
— Така и не разбрах какво намира Дейн в теб.
Наоми се спъна в един камък. Джоузи я сграбчи за тениската и я задържа на крака. Наоми усети как около нокътя на палеца на крака й потича кръв.
— Сигурно защото смята, че имаш нужда от него. Мъжете обичат да са нужни някому. Но аз също имам нужда от него. Хайде, по-бързо!
Джоузи заби бухалката в дясното рамо на Наоми. Болката се разпространи по ръката й и изби във върховете на пръстите. Този път тя не издържа и извика, но Джоузи не й каза да млъкне. Явно бяха навлезли дълбоко в гората и вече не се притесняваше, че могат да я чуят.
„Никой няма да чуе как викам.“
— С Дейн бяхме женени петнайсет години, Джоузи. Не можеш да забравиш всичко за две години. Прекарали сме по-голямата част от съзнателния си живот заедно.
— Но сега си сама. Дейн не е тук да те защити.
Наоми продължи да върви напред, без да изпуска нито един шум от гората. Нощните животинки се гушеха под шубраците, клонките пращяха под краката им. Върховете на дърветата скърцаха, разлюлени от вятъра. Никой нямаше да чуе, колкото и силно да викаше.
— Днес бях в полицията заради теб. Да не би да искаш да изгубя не само гаджето, но и работата си? Не може ли да ми оставиш поне едно от двете?
— Не съм казала нищо за теб. Дори не знам за какво говориш.
— Ти си пълен боклук — извика Джоузи и я удари силно. Наоми падна на колене и камъните нараниха отново ръцете й през превръзките.