— Тази вечер е само предупреждение. Ако не стоиш настрана от Дейн, следващия път ще те убия. — Тя стъпи върху лявата ръка на Наоми. Писъкът й отекна между дърветата и вдигна птиците към върховете. Подметката на Джоузи изскърца, докато набиваше ръката й в пръстта. Усети как костите на пръстите й се извиха застрашително, а от очите й потекоха сълзи.
Най-после Джоузи махна крака си. Наоми издърпа ръката си и я притисна до гърдите. Пръстите й пулсираха с ритъма на сърцето й.
— Запомни тази болка — каза Джоузи. — И си мисли колко по-зле ще бъде, ако решиш да се видиш отново с Дейн.
По лицето на Наоми се затъркаляха студени сълзи. Тя се разтрепери и се сви надве.
— Знаеш ли, когато те видях за пръв път застанала на прага на вратата, за малко не те съжалих. Можех да размахам ръка пред лицето ти и ти нямаше да усетиш нищо.
— Как…во мислиш да правиш? — попита Наоми.
— Ще те оставя тук.
— Не можеш да го направиш. Няма как да се прибера.
— Точно това е идеята, тъпачке — скара й се Джоузи.
— Моля те, Джоузи!
Наоми протегна ръка и докосна ръба на якето й. Стисна го и се замоли. В момента животът й беше в ръцете на тази жена.
— Не ме докосвай! — изписка Джоузи и я бутна на земята.
— Моля те, не ме оставяй тук!
— Колко си жалка! — изсъска Джоузи. Наведе се и я хвана за брадичката. — Стой далеч от Дейн или кълна се, че…
Изведнъж замлъкна и се изпъна, сякаш вятърът я поде нагоре. Лицето и косата на Наоми се обляха от гореща течност, сякаш от небето заваля кръв. Чу Джоузи да пада на земята със силен тъп звук и как гърлото й гъргори. Тогава разбра, че някой току-що бе прерязал гърлото на младата жена.
Наоми се изправи, олюлявайки се, на крака и тръгна напосоки в нощта, като примигваше, за да предпази очите си от стичащата се по лицето й кръв. Нямаше представа накъде върви и какво има пред себе си. Започна да размахва ръце наляво и надясно, докато усети кората на някакво дърво под пръстите си. Чу стъпки зад себе си и се разтрепери. Ако искаше да оцелее, трябваше да се скрие. Прехапа устни, за да е сигурна, че няма да издаде нито звук, и тръгна между дърветата. Едва успяваше да потисне риданията, когато се препъваше в стволовете им. Неравната земя беше покрита с пластове гниещи листа и паднали клонки, които нараняваха краката й. Трябваше да се бори с инстинктите си, за да не се закове на едно място от страх. Всяка стъпка изискваше цялата й смелост. Тя протегна ръце пред себе си, свивайки се, когато кората на някое дърво ги драскаше.
Щом навлезе достатъчно дълбоко в гората, се скри зад някакъв дънер и закри носа и устата си с ръце. Заслуша се във воя на вятъра между дърветата и бясното биене на собственото си сърце.
Чу как някакво клонче изпука. Мъртвите листа се размърдаха от нечии приближаващи се стъпки. Край нея имаше някой, който дишаше същия въздух, усещаше същия студ. Стъпките се чуха от дясната страна на дървото и спряха толкова близо, че тя дори усети топлината на приближилото се тяло. Беше мъж. Тези стъпки и тази топлина не можеха да принадлежат на жена.
„Тъмно е. Може да не ме види в тъмното.“
Мъжът беше спрял, явно се ослушваше за нея. Ако я откриеше, с нея беше свършено. Пулсът й заби оглушително в ушите.
Стъпките продължиха, навлязоха още по-дълбоко в гората, спираха и тръгваха пак, непознатият искаше да улови и най-лекия шум. Наоми не можеше повече да сдържа дъха си; кръвта й запълзя по вените на врата и изду слепоочията й.
Тя издиша шумно, пое свеж въздух и отново сложи ръце на устните си.
Настъпи тишина. Оглушителна, разяждаща вътрешностите й тишина. Тя притисна гръб към ствола на дървото и усети как пулсът й накара кората му да завибрира.
Храстите отново се раздвижиха. Той се връщаше.
В страха си тя се отдели от дървото и хлипайки, се запрепъва напред. Стърчащите клони на дърветата закачаха дрехите и кожата й. Тя осъзна, че върви много бавно, и се опита да забърза крачка. Натъкна се на един паднал клон, наведе се да премине, но одраска лицето си в нещо остро. Ръцете й отчаяно се замятаха във въздуха, удариха се в клона и пръстите й се разкървавиха. Тя отново кривна към пътеката и се затича, опитвайки се да прогони страха, че може да се натъкне на нещо по-лошо. При всяка погрешна стъпка камъните се забиваха в петите й, но продължаваше напред, очаквайки всеки момент да се блъсне в дебелия ствол на някое дърво или убиецът да я сграбчи за косата. Неочаквано се спъна в нещо твърдо и падна на земята. Устата и ноздрите й се напълниха с пръст.
Една ръка я хвана за глезена. Беше Джоузи, но когато се опита да заговори, кръвта загъргори още по-силно в гърлото й.