— Съжалявам — прошепна Наоми и изскубна крака си от хватката на Джоузи. Изправи се и затича далече от пътеката. Не спря, докато не усети, че отново е между дърветата. Надяваше се да се промъкне по-навътре в гората, но всичките й сетива казваха, че вероятно се върти в кръг, както допреди малко, когато отново се бе озовала при Джоузи.
Тя продължи напред като пияна, листата се оплитаха в краката й, клоните дърпаха дрехите й. В ужаса си тя се блъсна в едно дърво и падна в облак от кал и пръст. Единият й крак потъна в нещо като дупка. Тя изследва с ръце падината, придвижвайки се с пълзене, докато не се усети върху легло от сухи листа. Вдигна колене до брадичката си и замръзна така.
Чак тогава усети пълзящата към стъпалата и пръстите й болка. Кожата й беше мокра от кръвта на Джоузи. Стисна очи и се заслуша в нощта.
Нещо дребно пропълзя в листата до краката й. Дупката миришеше на животински екскременти.
Наоми остана в тъмното с притиснати до устните си ръце, за да заглуши тежкото си дишане. Трепереше толкова силно, че листата около нея се раздвижиха. Потта се стичаше от челото и пълнеше очите й. Никой нямаше да я намери тук, ако нещо се случеше с нея, но тя беше прекалено изтощена, за да продължи да тича. Една сълза се стече по лицето й и падна върху мекия килим от листа.
Тогава го чу. Беше по-малко от десет крачки от нея.
Трябваше да е същият убиец, който бе заровил ръцете й в тялото на Амбър, онзи, който нарани Макс. Мъжът дишаше тежко в нощта, но не помръдваше, сякаш се опитваше да открие силуета й в тъмното.
Тя се опита да си спомни какво бе облякла тази сутрин, страхуваше се, че цветовете на дрехите й можеше да се набиват в очи сред тъмната гама на гората.
Мъжът въздъхна тежко. Обувките му изскърцаха върху покритата с листа кал и започнаха да се отдалечават. Гората утихна и студената нощ я покри като одеяло.
Наоми остана в дупката, докато не чу птичките да приветстват зората с песните си.
26
Маркъс се събуди рязко от вибрацията на телефона на шкафчето до леглото му. Беше сънувал Наоми.
„Стига. Трябва да спреш.“
Той отвори очи. Натали лежеше до него и го гледаше, сякаш знаеше какво му се бе въртяло из главата, докато спеше. Изневяра ли е да сънуваш друга? Когато дълбоко в себе си знаеш, че това никога няма да се случи? Бузите му пламнаха при мисълта, че тя може някак да отгатне мислите и копнежите му. Точно това беше проблемът с Натали: тя никога не оставяше нещо да е само негово. Трябваше и тя да има парченце от него.
— Кой ден сме днес? — попита прегракнало.
— Събота. Планирахме да прекараме деня заедно. Той въздъхна и вдигна телефона.
— Ало? — каза, като прочисти гърло.
— Аз съм — отвърна Лиза, отдавна забравила съня. — Тук съм с твоята приятелка.
— Какво? — попита той и погледна към Натали да разбере, дали е чула.
— Наоми Хана е била намерена тази сутрин в гората. — Тя направи кратка пауза, преди да добави: — Жива.
Маркъс седна, спусна крака от леглото и потърка чело със свободната си ръка. Натали го гледаше през огледалото.
— Мислех, че униформените я държат под око.
— Когато почукали на вратата към десет вечерта, никой не им отворил. Решили, че е заспала. Нали не очакваш да разбият вратата посред нощ, за да отидат и да я завият? — Тя въздъхна в телефонната слушалка. — Наоми е в болница, а Джоузи Калахан е намерена с прерязано гърло.
— По дяволите!
Той стана и се спусна към гардероба. Започна да си вади дрехи — бяла риза и черен костюм, докато придържаше телефона между ухото и рамото си, за да не прекъсне разговора.
— Трябваше да прекараме деня заедно — извика Натали.
— Любовна свада? — попита Лиза.
— Не.
— Какво означава това „не“? — попита Натали.
— Не е за теб. Говоря по телефона, Натали.
— Ако искаш, мога да се обадя на Блейк — както чувам, май си зает?
— Не, идвам веднага.
— Ти си истински задник, Маркъс — разфуча се Натали. Стана, както си беше по бикини, и мина покрай него, удряйки рамо в неговото. Вратата на банята се затръшна след нея.
— Да се срещнем в дома на Наоми в десет. Местопрестъплението не е далеч оттам. Аз съм в болницата, но не виждам какво мога да направя, преди тя да дойде в съзнание.
Лиза затвори. Маркъс погледна към вратата на банята и чу риданията на Натали. Чу и тракане, явно разни неща хвърчаха из банята.
След десетина минути спря пред къщата на Наоми. Лиза вече беше там. Беше закъснял, но това изглежда не й беше направило впечатление.