— Изглеждаш ужасно — огледа го тя, когато Маркъс излезе от колата.
„Ти също“, каза си той наум. Около очите на Лиза имаше тъмни кръгове, които изглеждаха плашещо на фона на тебеширенобялото й лице.
— Да не си забравил да си измиеш зъбите? — попита тя. По дяволите! Натали се бе заключила в банята и бе крещяла отвътре обиди към него. Нямаше възможност да се измие като хората.
Лиза се обърна и тръгна надолу по пътеката.
— Какво е станало с Наоми? — попита Маркъс, като се опита да насочи дъха си надолу към гърдите си.
Лиза извади пакет ментови бонбони.
— Благодаря.
— Не е от грижа за теб — отвърна тя.
Той си взе един бонбон и й върна пакетчето, пръстите им се докоснаха само за момент, но той беше достатъчен да го накара да се свие вътрешно.
— Полицаите казаха, че е открита от човек, който разхождал кучето си. Шляела се из гората, покрита с кръв. Била дезориентирана, решила, че това е нейното куче — водач, и се хвърлила към него в истерия. Кучето я ухапало.
— Защо е била в гората?
— Още не ни е казала. Откакто са я докарали, спи. Щом свършим тук, искам да отидеш в болницата и да чакаш да се събуди. Не искам да започне да разказва всичко на сестрите.
Те стигнаха до края на пътя без повече разговори. Зъбите на Маркъс натискаха ментовия бонбон, докато най-после го превърнаха в каша, която слезе надолу по гърлото му. Той разтърка слепоочията си и попита:
— Кога са открили Джоузи?
— Малко след шест сутринта. Намерил я е някакъв бездомник.
Гората се появи след завоя, зелената маса пред тях криеше онова, което нощта бе оставила след себе си. Наоми е била тук, блуждаела е в мрака, докато останалите са спели. Маркъс бе мечтал за нея цяла нощ, а тя е била тук, в капана на ужасен кошмар.
— Благодаря ти, че ми се обади — каза той.
— Звъннах и ти вдигна телефона. Блейк не отговори.
Лиза го поведе към гората през охраняваната от униформени полицаи желязна порта. Жълтата лента танцуваше с вятъра.
— Можеш да се движиш свободно — каза Лиза и мина под лентата. — Криминалистите вече претърсиха пътеката.
Маркъс я последва. Като изключим скърцащите под обувките му листа, мястото беше тихо, почти идилично. Но всичко се промени, когато зърна кръвта. На местата около пътеката явно бяха открили някакви улики, защото имаше жълти маркери: отпечатък от обувка, капки кръв, човешка коса.
— Не мислиш ли, че човекът, убил Джоузи, може да е отговорен и за изчезването на сестра й?
Лиза спря рязко.
— Казах ти да не споменаваш за Хейли Милър, нали, Кембъл?
— Но не всеки ден се случва две сестри да са нападнати по сходен, да не казвам — един и същи начин.
— Ако ще продължаваш така, по-добре си отивай вкъщи.
Тя тръгна напред и Маркъс я последва послушно. След малко пред тях изникна бялата палатка. Отвътре проблясваха светкавици на фотоапарат и хвърляха сянка върху движещите се зад брезента хора. Те бяха се бяха струпали около тялото като глутница вълци около жертвата си.
Джоузи лежеше с лице, забито в калта. По русата й коса имаше кървави петна, ръцете й бяха протегнати напред, сякаш бе умряла, докато бе пълзяла към спасението си. Ноктите й бяха забити в земята. Кръвта се стичаше по ръцете към китките и капеше от лактите й.
— Нещо интересно? — обърна се Лиза към доктор Линг, която гледаше към тялото над фотоапарата на своя колега.
— Същият подход като при Амбър и Каси. Гърлото е прерязано и кръвта е оставена да изтече.
— Питам за улики.
— Има няколко отпечатъка и кичури коса, но може да са нейни или на Наоми.
— Има ли признаци за борба?
— Още не съм погледнала под ноктите й.
— Косата й — каза Маркъс. — Това е третата жертва. И трите са блондинки.
— Явно си има тип — отбеляза Лиза.
— Доктор Линг — извика някой пред палатката и името й отекна сред дърветата.
— Един момент, моля.
Доктор Линг излезе от палатката. Лиза излезе бързо след нея. Ако бяха открили нещо важно, предпочиташе да го види веднага, вместо само да слуша за него.
Линг приведе глава и тръгна под клоните към мъжа в бял работен костюм, който й махаше. Върховете на клоните закачиха панталона на Маркъс. Лиза беше точно зад патолога, почти застъпваше петите й.
— Какво има?
— Намерихме часовник.
Доктор Линг спря и погледна надолу. Лиза я изблъска и застана до нея. Маркъс надникна над главите им към мъжа, който повдигаше един нисък клон. Под него се виждаше сребърен часовник. Каишката също беше метална, направена от малки сребърни правоъгълници като редица от железни зъби.