— Това по циферблата кръв ли е? — попита Лиза.
— Така изглежда — отвърна доктор Линг. — Ще знаем повече, когато я изследваме.
— По каишката може да има косми.
— Надявам се — каза доктор Линг. — Сам, снимай и го прибери в плик.
— Мислиш ли, че може да е на убиеца? — попита Маркъс, когато тръгна с Лиза към пътеката.
— Изглежда ми прекалено чист, значи не е стоял много на открито. А и кръвта говори сама за себе си. — Тя погледна назад към доктор Линг. — Кога ще знаем със сигурност?
— Ще го тествам веднага и ще те уведомя за резултата.
— Кога ще си готова с аутопсията?
— Ще я направя днес. Няма смисъл да я държим в хладилника до понеделник.
— Обади ми се, когато си готова. Искам да дойда.
— На мен също — каза Маркъс.
— Само ако приключиш с Наоми. Мисля, че е време да вървиш при нея. Искам да знам, когато се събуди.
Нечий писък разтърси гората. Бялата палатка се разклати, сенките вътре залепнаха за стените в желанието си да излязат навън.
— Доктор Линг — извика някой отвътре. — Доктор Линг, елате бързо!
Линг хукна към палатката, разтревожена от напрежението в гласа на колегата си. Лиза и Маркъс я последваха, спъвайки се в издадените корени и клони.
В палатката беше станало нещо. Суетнята на хората вътре я заклати от едната към другата страна. Стените се издуха от крайниците им — бебе, ритащо в утробата на майка си.
Доктор Линг влезе вътре и на свой ред извика. Маркъс се промъкна покрай нея и погледна надолу.
Джоузи беше обърната по гръб и се взираше безжизнено в тавана на палатката. Раната на врата й беше запълнена с кал, която бе покрила устата, носа й, беше влязла и между зъбите.
Маркъс не знаеше какво да гледа — тя беше мъртва отпред, колкото и отзад, — но изведнъж забеляза, че кръвта продължава да се стича от главата й.
В този момент Джоузи Калахан примигна.
27
Сестрата влизаше при Наоми на всеки час и всеки път с изненада откриваше, че Маркъс продължава да седи до нея. Явно нямаше намерение да си тръгне, докато Наоми не се събудеше.
Дясната страна на лицето на младата жена беше покрита с ужасни рани. Пръстите на лявата й ръка бяха стегнати в малки шини. Но нямаше начин да се разбере какви бяха раните й отвътре, преди да отвори очи. Маркъс закри устата си с ръце и въздъхна.
Кривата, отразяваща дейността на сърцето й, започна да подскача. Наоми отвори очи и заопипва чаршафите по леглото. Дишането й се забърза.
— Наоми, добре ли си?
Тя се стресна и насочи поглед към него.
— Аз съм, Маркъс. Детектив сержант Маркъс Кембъл.
Тя се отпусна отново в леглото, но продължи да мачка чаршафите в ръцете си.
— Ти си в болница, но се възстановяваш. Спомените от снощи нахлуха в съзнанието й.
— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
— Аз… — Гласът й беше плах, почти шепнеше. — Ще умра, нали?
„Трябваше да направим много повече, за да те защитим“, си каза Маркъс наум.
— Няма да умреш, Наоми. Ще направя всичко възможно повече нищо да не ти се случи.
— Не може да си при мен през цялото време. А той като че ли ме наблюдава непрестанно.
— Какво стана? — Той се наведе към нея в очакване на всяка дума, която би излязла от устата й. Наоми се сгърчи в леглото. Сълзите потекоха тихо от очите й и загледани в далечината, се бяха върнали в гората. Маркъс не беше сигурен, че тя знае къде се намира в момента. — Повярвай ми, Наоми, в момента си в безопасност. Какво стана?
Чертите на лицето й се изостриха, гласът й също, когато произнесе името:
— Джоузи.
В съзнанието на Маркъс изникна легналата по гръб Джоузи.
Калта в раната на гърлото й се движеше заедно с гърдите й.
— Тя дойде у нас и сложи бухалка за крикет до главата ми.
Наоми прокара ръка по главата си, сякаш все още усещаше притиснатата към черепа си бухалка.
— Нареди ми да тръгна с нея.
— Къде отидохте?
— Заведе ме в гората — каза тя и стисна чаршафа в юмрука си. — Говореше за мен и за мъжа ми. — Лицето й се сгърчи и тя тръсна глава. — За бившия ми мъж.
Облиза напуканите си устни и въздъхна.
— Каза ми, че това е предупреждение. Ако не спра да се виждам с Дейн, следващия път щяло да се случи нещо много по-лошо. Искаше да ме остави сама в гората. И после… кръвта. Заля ме вълна от гореща кръв. — Тя изтри длани в чаршафите, сякаш искаше да махне кръвта от тях. — Някой я нападна. Тя… не можеше да говори. Успях да избягам и да се скрия зад едно дърво. Някой хукна след мен. Не можех да сдържам дъха си повече, издишах и той ме забеляза.