Спомените напираха и тя заговори по-бързо.
— Помня, че бягах. Бягах с всички сили и протегнати напред ръце. Паднах в една дупка и се скрих там.
Тя се загледа в далечината. Още беше в гората и се криеше в тъмното.
— Останах там часове наред — каза тя шепнешком, преглъщайки думите заедно със сълзите си. — Цялата бях мокра. По дрехите ми пълзяха какви ли не буболечки. Беше толкова студено!
„Тя е съсипана. Убиецът успя да я сломи“, помисли си Маркъс.
— След това не си спомням много.
— Объркала си се в гората — каза нежно Маркъс. — Едно куче те е открило и ти си помислила…
— …Макс.
— Не е бил Макс, Наоми.
— Той ме ухапа.
— Тя. Немска овчарка. Казва се Пенелъпи.
— Сигурно съм я изплашила.
— Не си била на себе си. Прекарала си цяла нощ в гората и си била близо до състояние на хипотермия.
— Откога съм тук?
— От осем часа тази сутрин.
— Колко е часът сега?
— Минава три.
Телефонът му започна да вибрира в джоба на панталона.
Той не му обърна внимание.
— Трябва да ти задам един въпрос и се тревожа, че може да не ти хареса.
Тя кимна и изтри сълзите с разранените си ръце.
— Защо убиецът те е оставил жива? Тя замълча за момент.
— Не знам. Но ми се ще да не беше.
— Ще го открием, Наоми. Обещавам ти.
— И преди съм чувала това обещание. Но остана само на думи. Оставихте ме на тъмно и сега мога само да се моля да оцелея.
Маркъс наведе глава.
— Намерете го, Маркъс. Не знам колко още мога да понеса — каза тихо тя.
— Ще го намеря — каза той.
Тя отново положи глава на възглавницата и двамата се заслушаха в писукането на монитора до леглото. Дъждът биеше по прозореца над главата на Маркъс.
— Защо ме попитахте за Хейли Милър? — попита тя. — След като ме нападнаха на плажа, ме попитахте дали я познавам.
Разследването му по изчезването на Хейли Милър трябваше да остане в тайна, иначе Лиза щеше да зарови досието толкова дълбоко, че повече никой нямаше да може да го открие. Но той искаше да изкаже мислите си на глас. Имаше нужда някой да застане на негова страна.
— Мисля си, че може да има вероятност последните убийства и изчезването на Хейли да са свързани по някакъв начин.
— Но Хейли беше приятелка на сестра ми, не моя. Познавах я бегло.
— Но толкова хора в живота ти са я познавали добре. Сестра ти е била нейна приятелка. Джоузи й е сестра. Дейн…
— Дейн?
Очите й започнаха да шарят от ляво надясно и обратно.
„Тя не знае.“
— Може и да няма връзка. Просто искам да съм сигурен.
— Какво каза за Дейн? — попита тя и се надигна в леглото.
— Той познавал ли я е?
Маркъс въздъхна тихо. Стори му се, че тази уязвима жена няма на кого да се довери. Нямаше представа какво става около нея, заслужаваше да знае поне една истина.
— Дейн е бил разпитван в полицията във връзка с изчезването на Хейли. Двамата са имали любовна връзка и дори е трябвало да се срещнат през вечерта, когато тя е изчезнала.
— Дейн? Моят Дейн?
— Да.
— Но аз щях да знам, ако…
— Ако ти беше казал.
— Но сестра ми… майка ми… Те със сигурност щяха да ми кажат.
— Не мисля, че знаят за разпита му в полицията. Колегите са се опитали да скрият голяма част от случая. В града е имало недоволство от страна на гражданите. Изглежда имат свои предположения за случилото се.
— Но все някой би ми казал, че са били…
— Хейли е излизала с много мъже. Била е известна с лекото си поведение. Може да не са знаели за нея и Дейн.
Една сълза тръгна надолу по бузата й. Тя я избърса с рязък жест.
— И мислите, че изчезването й е свързано с това, което ми се случи?
— Не знам, Наоми. Искам да проверя всяка възможност. Просто хрумване, но ми се струва, че може да излезе нещо повече.
Отвън долетя ужасяващ гръм от мълния.
— А сега си почини, Наоми — каза той. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, или искаш да ме питаш каквото и да било. Има ли някой, с когото искаш да се свържем, за да му съобщим, че си тук?
Тя се поколеба, сякаш се питаше дали в живота й изобщо има човек, на когото може да се довери. Мина доста време, преди да отговори:
— На майка ми.
Тя му даде телефонния номер и той го записа в своя телефон.
— Ще говоря със сестрата и ще я помоля да се обади на майка ти.
Наоми се обърна с гръб към него и притихна на леглото. Докато заобикаляше, за да стигне до вратата, Маркъс се обърна и я погледна за последно. Очите й бяха отворени, загледани някъде в стената. Една сълза се стичаше по носа й.