29
Грейс се бе свила в ъгъла на дивана в хола. Тънките кичури на косата покриваха цялото й лице. Носеше роклята, която Хейли й бе дала, преди да спрат да си говорят; не я бе събличала от три дни. Платът вече не миришеше на Хейли, а на собствената й пот; а от гънките й се разнасяше остра миризма на тъга с всяко нейно движение.
Детективите я изследваха щателно с погледи, взираха се във всяка драскотина и синина.
Стаята беше прекалено малка за четиримата: двамата детективи, майка й и нея.
Майка й се опита да вземе ръката й в своята. Грейс се отдръпна.
Детективите седяха на срещуположния диван и пиеха чай, който майка й настоя да им направи, донесе поднос със захарница и каничка с мляко, сякаш бяха техни гости, а не хора с белезници, които бяха готови всеки момент да отведат дъщеря й. Сега седеше до нея и стискаше ръце в скута си. По едно време се наведе към масичката и прибута каничката с мляко, докато застана на една линия със захарницата. Тя обичаше да поправя нещата, но не можеше да оправи това, което се беше случило с Хейли.
— Грейс, ти познаваш Хейли по-добре от всеки друг — каза детектив Ростър. — Познаваш ли човек, който би искал да я нарани?
Тя поклати глава. Представи си ръцете, които й бяха нанесли тези синини, които я бяха одрали, бяха я скубали и завлекли далеч от Хейли, и преглътна сълзите си. Вината беше изцяло нейна.
— Колкото повече знаем, толкова по-голям шанс имаме да я открием — добави детектив Кънингам
— Госпожа Милър каза, че двете сте се скарали — добави детектив Ростър. — За какво?
— Това вече няма значение — прошепна Грейс.
— Харесва ли ви чаят? — попита майка й. — Ако предпочитате кафе, веднага ще направя. Трябваше да ви попитам предварително.
— Добре сме и с чая, благодаря — отвърна детектив Ростър. Очите му не се откъсваха от Грейс. — Според майката на Хейли сте се скарали заради момче.
— Майка й почти не я познаваше. Никой не я познаваше.
— Освен теб, нали?
Грейс сведе глава и погледна детектива през спуснатите пред лицето си коси, раздвижвани от всяко нейно издишване.
— Ти може би си единственият човек, който може да ни помогне да я открием, Грейс.
Бузите й пламнаха под изучаващия поглед на детектив Ростър. Беше обещала на Хейли да не казва на никого; беше се научила по трудния начин, че не бива да се доверява на хората, да не казва истината, особено на полицията.
— Какво се случи между вас?
Сълзите бликнаха изведнъж, напълниха очите й и бяха готови да се излеят навън.
— Криеш ли някаква нейна тайна, Грейси? Така ли е? Но не й помагаш, като мълчиш! А само ни пречиш да я открием.
Цялото й тяло се затресе. Сълзите потекоха надолу и покапаха от брадичката й.
— Ти обичаш да се обличаш като Хейли, нали? Прическата ти е в същия стил, носиш същия парфюм. Възхищавала си й се, преди тя да започне да спи с когото й падне.
— Те не я заслужаваха — прошепна Грейс.
— Какво каза?
— Казах, че не я заслужаваха. Използваха я. Тя просто се унищожаваше.
— Унищожаваше образа, който ти си имала за нея, нали? — каза детектив Ростър. — И си осъзнала, че не е идеалното момиче, за което си я мислела.
— Знаех, че не е идеална. Просто исках да я защитя.
— И затова я отстрани.
Тя се изправи рязко, от устата й изскочи слюнка.
— Нищо не знаете, нищо!
— Успокой се, Грейс — каза майка й и я хвана за ръката. Видя покритото със сълзи лице на дъщеря си и изпъшка: — Ох, Грейс. Ще ти донеса кърпа.
— Би ли наранила Хейли, Грейс? Тя те е наранила, нали? Тя ли те одра по ръцете? Тези синини от нея ли са?
— Нямате представа какво казвате.
— Тогава ни помогни да разберем.
В стаята настъпи тишина. Тя се вслуша в ударите на сърцето си и вкуси солта на сълзите, избърса ги, после изтри длани в роклята.
— Това е роклята на Хейли, нали? — попита детектив Кънингам. — Виж, на тази снимка е с нея.
Той вдигна снимката, която беше публикувана във всеки вестник и всеки постер за изчезналата Хейли. Тя се усмихваше към камерата. Роклята й стоеше перфектно. На Грейс й беше тясна и талията се вдигаше над корема й.