Колко много й се искаше да чуе лапите на Макс по дъсчения под и ударите на опашката му по перилата! Но сега беше сама, трепереше в коридора и се опитваше да събере смелост да отвори собствената си врата.
Бам. Бам. Бам.
Стъпалата изскърцаха под тежестта й. Сърцето й се качи в гърлото.
Тя се долепи към стената и затърси ключовете с ръка. Ключът се оказа в ключалката, но треперещата й ръка не успя да хване дръжката.
Нямаше представа кой може да стои от другата страна на вратата. Представи си Джоузи с разрязания врат да слага крак на прага, както беше направила миналата вечер. Или детектив сержант Маркъс Кембъл с лошата новина, че Макс е починал след една от поредицата операции. Макс нямаше да се върне при нея, щяха да го отзоват от задълженията му, след като се възстанови, и да му намерят дом при някое приемно семейство, което щеше да се грижи за него и нуждите му, но тя мечтаеше да го види още веднъж и да се увери, че е добре. Най-много й се искаше обаче това пред вратата да е човекът, който й причини всичко това. Може би най-после беше решил да сложи край на мъките й. Не за пръв път я посещаваше в дома й.
Въпреки страха тя реши, че повече няма да бъде пасивен наблюдател. Ако някой искаше да я унищожи, тя щеше да се бори. До самия край.
Отключи вратата, извади ключа от ключалката и го сложи между пръстите си. Ръката й се сви около него, металът се подаде като шило. Ако отпред стоеше човек, който искаше да я нарани, беше готова да го забие в окото или гърлото му. Ако заговореше, тя щеше да се прицели там, откъдето идваше гласът. Ако мълчеше, щеше да изчака.
Тя отвори вратата със замах. Студеният вечерен въздух обгърна краката й.
— Кой е там?
Някой подсмъркна. Наоми стисна по-силно ключа.
— Защо не ми каза?
Тя издиша и с трепереща ръка върна ключа на мястото му на стената. Не знаеше дали облекчението идва от факта, че беше Дейн, или защото нямаше да се налага да нарани някого. Не всеки можеше да посегне на друг човек и дори да се наложеше, тя не беше сигурна, че ще може да го направи.
Дейн заговори шепнешком.
— У нас дойдоха двама полицаи и ми казаха всичко. Щеше да е много по-лесно, ако ти беше споделила с мен.
Дейн беше ядосан и беше пил. Надуши уискито в дъха му.
— Гаджето ти имаше намерение да ме остави в гората, Дейн.
— Тя едва не умря.
— И двете едва не умряхме. Но нямаше да се стигне дотам, ако не беше тя.
Той въздъхна и се облегна на рамката на вратата. Миризмата на уиски беше толкова силна, че очите й се насълзиха.
— Може ли да вляза?
— Не.
Входната врата на Джордж се отвори.
— Всичко наред ли е?
— Това не е твоя работа — извика Дейн.
— Притеснява ли те, Наоми?
— О, я се разкарай — изруга Дейн.
— Всичко е наред, Джордж.
— Няма да се прибера, докато той не си тръгне.
— Аз ще те накарам да се прибереш — извика Дейн.
— Стига, Дейн! Късно е, събуди целия квартал.
— Не ми пука, че е късно — продължи Дейн и думите му отекнаха по цялата улица.
— Млъквай — извика друг съсед.
— Тръгвай си, човече — каза Джордж.
— Няма да мръдна оттук, ако Наоми не ми каже.
— Тя няма…
— Влез — каза Наоми. Джордж замълча.
— По дяволите, Дейн, казах да влезеш. Събуди цялата улица.
Дейн влезе в къщата. Подметките на обувките му заскърцаха по дъските на пода. Добра се до дивана и седна тежко.
Наоми често го чуваше из къщата, макар той вече да не живееше там. Причуваше й се скърцане на пружина там, където той обичаше да сяда; струваше й се, че пее от банята, мелодията се удряше в плочките по стените и отскачаше. Веднъж се събуди посред нощ и го чу от другата страна на затворената врата към банята. Стана със затворени очи, отиде дотам и отвори вратата. Шумът спря. Всичко беше в главата й.
— Добре съм, Джордж — каза тя на мрака отвън.
— Ако имаш нужда от мен, ще съм в хола. Извикай и ще те чуя.
Наоми затвори вратата и въздъхна.
— Твоята любовница за малко не ме уби, Дейн. Какво те кара да си мислиш, че си добре дошъл?
— Извинявай — каза той и тя разбра, че плаче. — Нямах представа, че тя… че е способна… Боже, та аз почти не я познавам. Не я слушах, когато говори. Ние просто… съществувахме един до друг. Никога не съм я допускал близо до себе си. Не съм спирал да обичам теб, Наоми. Ти също ме обичаш, знам го.
Краката й се разтрепериха. Трябваше да седне, но не можеше да се отпусне пред него. Ако искаше да оцелее, трябваше да се държи.
— Не искам деца, разбираш ли? Искам теб — извика той.
Беше мечтала да чуе тези думи години наред. Гърдите й се стегнаха.