— Не съм виновен за онова, което се случи с нея, Наоми.
Не съм. Моля те, повярвай ми! Познаваш ме добре.
— Не те познавам, Дейн. Не знам нищо за другия ти живот.
Тя усети топлината на ръката му до лицето си и се сви.
— Махай се.
— Наоми, моля те…
— Махай се!
Той залитна към вратата, отвори я и излезе навън. Тя се затвори с трясък след него.
Наоми заключи и облегна гръб на нея, дишайки тежко.
Не можеше да му вярва повече. Не можеше да вярва на никого, свързан с Хейли Милър.
Маркъс седна на дивана, огледа стаята и се усмихна любезно.
Мрежестите пердета на прозорците бяха пожълтели от никотина. По перваза имаше мъртви мухи. Мебелите и декорацията датираха някъде от осемдесетте години на миналия век. Ако съдеше по натрупалата се по рафта над камината прах, стаята не беше чистена горе-долу от същата дата. Плотът на масичката за кафе беше покрит с петна от всякакъв род. Маркъс вдигна чашата си от лепкавата повърхност, оказа се несръчен и разля кафето.
— Остави го — каза Анита Калахан, когато видя, че той се притесни. — Не си прави труда.
Маркъс й хвърли още една любезна усмивка, с която прикри прозявката си. Цяла нощ беше работил над въпросите, които искаше да й зададе, но когато седна срещу нея в задимената стая, съжали, че си направи труда. От погледа й разбра, че жената няма нова информация, която би могла да сподели с него. Беше се отказала. Работата беше безсмислена.
Анита Калахан седеше от другата страна на масичката, облечена в хавлия за баня. Под очите й имаше остатъци от грим, косата й беше разрошена след съня. Бръчките тръгваха от ъгълчетата на очите и прорязваха двете й страни чак до устата, където се срещаха с така наречените бръчки на смеха. Някога явно е била щастлива.
Тя запали цигара и пое дълбоко дима, показвайки му развалените си зъби. Маркъс сдържа дъха си, но не можеше да остане без въздух завинаги, затова се наложи да вдиша дима.
— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен.
— Към десет трябва да отида в болницата — каза жената. — Да видя как е момичето ми.
— Разбирам. Няма да ви отнема много време.
— Късметът бяга от мен, детектив. Едната ми дъщеря изчезна, другата едва не я убиха. Мъжете идват и си отиват. Два провалени брака. Започвам да си мисля, че съм прокълната.
Тя угаси цигарата в един от препълнените с фасове пепелници, всичките със следи от червило по тях.
— Не знам какво е направила, за да заслужи това, сержант.
Винаги е била добро момиче.
Лековатият й тон с пренебрежителни нотки му се стори странен. Някой се бе опитал да убие дъщеря й, а тя се държеше, сякаш я бяха хванали в дребно престъпление.
— Кармата застига хората по различен начин. — Тя извади едно плоско шише от джоба на хавлията си и го вдигна към очите му. — Искате ли?
Маркъс поклати глава.
С люлееща се между устните цигара тя си наля някакъв тъмен на цвят алкохол в черното кафе.
— Казвате, че е карма, госпожо Калахан?
— Анита. Наричай ме Анита.
— Защо карма, Анита?
— Ами като дете все си навличаше неприятности. Нищо сериозно, но накрая всички получаваме възмездие.
Ако не беше сигурен, щеше да му е трудно дори да предположи, че тази жена говори за собствената си дъщеря. Но беше ясно, че е обожавала Хейли. Всяка рамка в стаята съдържаше нейна снимка. Колкото и да се оглеждаше, Маркъс не откри снимка на Джоузи или на братята й. Беше чувал, че родителите често намразват живите си деца заради починалото, но не бе виждал с очите си такива хора. Изведнъж му стана студено.
Анита изгълта кафето си и премлясна, но Маркъс подозираше, че това, на което се наслаждава, не беше кафето.
— Но вие не сте дошли заради онова, което се случи с Джоузи миналата вечер, нали?
Тя дръпна от цигарата за последен път и смачка фаса в пепелника. Очите й не го изпускаха от поглед. Домът се издигна на къдрави лентички към тавана.
— Нали? — повтори тя.
Маркъс видя надеждата в очите й. Беше ясно, че иска да говори за голямата си дъщеря. Родителите явно имаха свои любимци.
— Чиста формалност — увери я той. — Преглеждам хората, свързани с изчезването на Хейли.
— Слава богу — каза тя и се усмихна към тавана, сякаш Господ я гледаше оттам, после върна поглед към Маркъс и покри усмивката си с трепереща ръка.
Сега му се стори, че пред него седи съвсем различна жена. Когато спомена Джоузи, очите й останаха студени и бездушни, но произнасянето на името на Хейли я накара да засияе. Искрата, която някога очевидно бе озарявала погледа й, се върна.