Маркъс се изчерви.
— Засега нищо — каза доктор Линг. — Или мотивът не е свързан със секс, или убиецът знае как да почисти след себе си. Дъждът, който се изля през нощта, също не ни помага особено. Но ще изследваме тялото за евентуални следи.
— Добре, обади ми се, когато разрежеш тортата — каза Лиза, готова да си тръгне.
— Мислиш ли… — започна доктор Линг, но се спря, за да подбере думите си. — Мислиш ли, че е същият нападател като…
— Няма начин. Онова беше преди двайсет години.
Маркъс погледна двете жени поред. Говореха си без думи за нещо, за което той не знаеше.
— Добре — каза Линг след кратка пауза.
Лиза се отдалечи с уверена стъпка. Маркъс тръгна след нея, събирайки кураж да я попита какво има предвид с израза „да разрежеш тортата“, когато отговорът изникна в главата му: аутопсията.
Той погледна назад към трупа и усети чувство на вина, че го зарязва тук. Запита се възможно ли е човек да се чувства самотен в смъртта.
— Добре, това не беше особено полезно — каза сухо Лиза, докато Маркъс затваряше вратата на автомобила.
Мисълта, че седи до нея в затвореното пространство на купето, го накара да настръхне. Той избърса потните си длани в панталоните.
— Никакви улики. В правилни ръце това място можеше да е златна мина.
— Смятате, че доктор Линг не е достатъчно квалифицирана?
— Не, смятам, че не е достатъчно умна — отвърна Лиза и завъртя ключа в стартера. — Има разлика. Тя търси очевидното, не скритите улики.
— Но може да няма такива? Може убиецът наистина да е добър в почистването, както каза тя.
Лиза го погледна, сякаш той беше някакво дете, което й се пречкаше в краката.
— Винаги има улики, Кембъл. Просто човек трябва да е достатъчно наблюдателен, за да ги открие.
Тя пое рязко напред, а Маркъс залепна за облегалката.
— За какво говореше доктор Линг накрая? — попита той.
— За миналото. В този проклет град всички говорят само за миналото.
4
Успокояващият шепот на морето я примамваше към себе си. Раздвижена от вятъра, нощницата се уви около бедрата й. Поривите му блъскаха в протегнатите й напред длани и изпълваха пространството между пръстите й с топли въздушни струи, които я дърпаха към ръба на скалата. Тя стъпи върху него и изведнъж я обзе пълно спокойствие, а после потъна в него, отдаде се на момента и усещането, видя се като човек, стъпил в нищото, и за пръв път страхът от смъртта изчезна.
Тя се облегна на вятъра и вдиша соления морски въздух. Вълните под нея се плискаха кротко, мамеха я към себе си. Десният й крак пое надолу и вятърът накара глезена й да потръпне. Остави се течението да я понесе напред и по целия път до долу усмивката не слезе от лицето й.
Наоми се събуди от собствените си писъци. Цялото спокойствие от съня изчезна, когато падна в морето. Викаше за помощ, но вълните я обгръщаха и заглушаваха виковете й, навлизаха в дробовете през гърлото и изтласкваха въздуха от тялото й. Докато потъваше, ушите й заглъхваха и бучаха, а очите й започнаха да щипят. Накрая стигна дъното и потъна в прегръдката на пясъка.
Между гърдите й се стичаше студена пот. Част от нея все още спеше и потъваше в морето, крещеше под повърхността, за момент тя взе потта за морска вода, която капе от тялото й. Отвори рязко очи и седна в леглото.
Наоколо бе тихо, с изключение на шума от другата страна на стената, където съседът й Джордж вършеше нещо и тя го чуваше. Влезлият през прозореца студ се промъкна под завивките и охлади влажните чаршафи. Тя взе телефона от нощното шкафче и попита за часа. Беше късно вечерта. След като се прибра от скалата, се беше мушнала право в леглото и бе прекарала целия ден в сънищата си, прекалено изморена от реалността и мислите, които я навестяваха, заедно с очакването за следващия ден.
Потупа другата страна на леглото, но не намери нищо, освен завивки. От развода й с Дейн бяха минали две години, а тя все още не можеше да свикне, че е сама в леглото. Понякога в просъница, лутаща се между съня и съзнанието, тя забравяше, че Дейн вече го няма. Представяше си го в собственото му легло, онова, което сега споделяше с другата. Джоузи. Така се казва тази, която усеща тялото му вечер. Именно тя вдишва лекия му дъх, докато заспива в прегръдките й. Дори и да не я беше виждала, това беше достатъчно за Наоми да я намрази. Единственото престъпление на тази Джоузи беше, че обичаше мъжа, когото Наоми бе прогонила, и с тази си постъпка бе разбила сърцето си собственоръчно.