Трябваше да скоча, помисли си тя. Трябваше да избера свободата, когато имах възможност.
Втора част
33
Нещо се случваше около Маркъс. Той го усещаше във въздуха. Когато влезе в участъка след срещата с Анита Калахан, стаите бяха празни; час по-късно доведоха Дейн с белезници. Следващият беше адвокатът му и всички се затвориха в една от стаите за разпити.
Той се обади на Лиза, но след третото позвъняване тя изключи телефона си.
Той забарабани с пръсти по бюрото и се опита да съсредоточи цялото си внимание върху тиктакането на часовника. Стрелката за секундите обикаляше из циферблата. Лиза трябваше да се появи скоро.
Той чу гласове в коридора и вдигна глава. Един полицай показваше на добре облечен мъж вратата за друга стая за разпити. Определено ставаше нещо.
— Хей — извика Маркъс, стана и настигна полицая. Беше жената, която го бе заговорила на първия брифинг по случая, но той все още не знаеше името й. — Кой е този? Какво прави тук?
— Адвокат е по един от твоите случаи. Трябва да са те информирали, нали?
— Да, но не са — каза той и сложи ръка на дръжката на вратата.
— Ако Лиза не ти е казала какво става, на твое място щях да почакам.
Маркъс мина покрай нея и влезе в стаята.
— Добър ден, аз съм детектив сержант Маркъс Кембъл. Адвокатът го изгледа от глава до пети и обратно. Беше нисък и пълен, с плешивина, около която венецът от коса приличаше на подкова, и дебел врат, който удвояваше брадичката му.
— Джеръми Уинър — каза носово той.
— Кого представлявате?
Уинър извади една папка от куфарчето си, постави очила за четене на върха на носа си, а после ги избута с дебелия си пръст до основата. Трябваше да притвори очи, за да прочете името отгоре.
— Госпожица Наоми Хана.
По челото на Маркъс избиха капчици пот.
— И защо госпожицата се нуждае от адвокат? Адвокатът въздъхна и забоде поглед в папката.
— Заподозряна е в опит за убийство на госпожица Джоузи Калахан.
— Пълни глупости — избухна Маркъс.
Адвокатът подскочи на стола и очилата му се смъкнаха до върха на носа. Той ги бутна нагоре.
— Тук съм да я защитавам, детектив Кембъл.
— Знам, знам, извинете — измънка Маркъс, излезе от стаята и се върна в офиса. Закрачи от стена до стена и замърмори под носа си. — Не е възможно… тя не може да е направила това.
От коридора се чуха гласове. Маркъс спря и се заслуша в приближаващите стъпки. Отиде до вратата и я отвори точно навреме, за да види как двама полицаи водеха Наоми към стаята за разпити.
Приличаше на бледо копие на жената, която беше преди няколко дни, когато се запознаха. Лицето й се бе смалило. Беше по пижама и стар износен домашен халат, обувките й бяха обути на босо. Полицаите я вкараха в стаята и затвориха вратата след нея.
Лиза се зададе по коридора. Вдигна глава и погледите им се срещнаха.
— Какво става?
— Отдръпни се.
Маркъс отстъпи и я проследи с поглед до кабинета й. После тръгна след нея.
— Какво правиш, по дяволите? — попита той.
— Върша си работата, Кембъл. Не е зле и ти да опиташ да вършиш своята.
Тя хвърли чантата си върху бюрото и се обърна към него с ехидна усмивка.
— Само това ли ще ми кажеш? — попита той. Цялото му тяло трепереше.
— Да излезем — каза тя, вдигна ципа на якето си и извади пакет цигари от джоба.
Запали още преди да стигнат до аварийния изход към малката уличка. Сякаш с миризмата на цигари маркираше офиса, също както кучето вдигаше крак и маркираше своята територия.
Те тръгнаха под дъжда и спряха при заслона за велосипедите. Димът излизаше от устата на Лиза и се разпадаше на дъжда.
— Хайде, излез на светло — каза тя.
— Какво?
— Казвай каквото имаш да казваш. Виждам, че ти е трудно да го пазиш за себе си.
— Добре. Мисля, че грешиш. Наоми не е убиец, нито съучастник. Тя е невинна жертва, а ти само вгорчаваш още повече живота й.
— Дейн е убиецът, Маркъс.
Той се вторачи в нея. В гърлото му се родиха някакви думи, но загинаха също толкова скоропостижно, както и се бяха появили.
— Намереният на местопрестъплението часовник е негов и свидетели потвърдиха, че е имал сексуални връзки и с Каси, и с Амбър след разпадането на брака му. Разпечатките от телефона му го потвърждават.