— Защо не знам за това?
— Защото стана нестабилен. Виждаш онова, което искаш да видиш. Искаш Наоми да е невинна и не допускаш нищо да наруши вярата ти, дори когато истината е точно пред очите ти и дори се взира в теб. Тя има сексуална връзка с бившия си съпруг и е оцеляла при случая в гората, за разлика от Джоузи, чийто живот едва бе спасен, защото не Джоузи я е отвела в гората, а точно обратното. Тя е била там, докато съпругът й се е опитвал да убие любовницата си. Помогнала му е да го направи.
— Няма откъде да го знаеш.
— Според мен го е манипулирала, искала е да премахне Джоузи от пътя си, за да могат да са заедно отново. Джоузи не би го пуснала без борба, затова двамата са замислили цялото събитие в гората.
— Това е обвинение, а не доказан факт.
— Жените убийци действат по различен начин от мъжете, Маркъс. Те манипулират хората, за да може друг да извърши действието. Погледни Лизи Бордън и домашната прислужница, Майра Хиндли и Иън Брейди, Розмари Уест и съпруга й Фред. Всички са имали съучастници, безумно влюбени в тях, готови да изпълнят всяка тяхна заповед. Време е да видиш истинската Наоми.
— Няма причина да я водиш тук с белезници. Тя не е заплаха за никого.
Маркъс трепереше неистово, но не беше от студ. Трепереше от омраза към тази жена. Мразеше всичко в нея: самодоволната извивка на устните й, всяка луничка по носа. Описанието й за него като детектив, който не може да види нещата извън предварително съставеното си мнение, пасваше идеално на нея самата, но тя не го съзнаваше. Не можеше да открие истината, затова залагаше на лъжата, на всичко, което би могло да приключи случая, дори това да означаваше да тормози една сляпа жена. Не търсеше справедливост, искаше само престиж и потупване по рамото от високите етажи и беше готова на всичко, за да ги получи.
— Трябва да разбере колко сериозно е това — каза Лиза. — Трябва да се изплаши и да ни каже истината.
— Не мислиш ли, че е достатъчно изплашена след всичко, което й се случи?
— Престани да гледаш на нея като на безпомощна невинна душа, Маркъс. Тя е точно толкова убиец, колкото е и съпругът й.
— А Амбър и Каси? И за техните убийства ли е виновна?
— Способна е на всичко.
— И какъв мотив може да има?
— Бившият й съпруг е имал любовна връзка и с двете.
— И това й дава основание да ги убие?
— Ще разберем.
— Приписваш й убийства, а всъщност самата тя е жертва.
— По-кротко, Кембъл — сряза го тя.
Той стисна зъби и погледна встрани. Тя въздъхна.
— Един от първите ми случаи беше убийство на двойка, заключила се в дома си, за да се спаси, но убиецът подпалил къщата и тя изгоряла до основи. Не можахме да го открием. От цялото семейство бе оцеляла единствено четиринайсетгодишната им дъщеря Ребека. Момичето явно не беше на себе си от загубата на своите родители. Четири години по-късно Ребека завърши гимназия с медал за отличен успех и влезе със стипендия в университета. Убила гаджето си в коридора на общежитието, като го намушкала двайсет и два пъти с нож и накрая го подпалила, докато бил още жив. Защо, ще попиташ? Ревност.
Тя дръпна силно от цигарата си.
— Изпуснахме Ребека, защото не погледнахме зад фасадата. Тя изигра ролята си на младо момиче, неспособно на нищо друго, освен тревога заради акнето, и я оставихме да убие отново. Затова няма да оставя Наоми, докато не се уверя, че не е замесена.
— Но ти нямаш никакви доказателства…
— Засега. Чакаме заповед за обиск на къщата й. Блейк ще оглави претърсването, докато водим разпита.
— Не можеш да я арестуваш без доказателства.
— Един ден може би ще разбереш, че тази работа невинаги се върши по правилата.
Думите „Аз бях дотук“ бяха вече на езика му, но в същия този момент той осъзна, че Наоми се нуждае от него. Ако искаше тя да получи справедливост, каквато заслужаваше, трябваше да остане.
— Ще помогнеш ли убиецът да получи своето възмездие, Маркъс? — попита го тя. — Амбър го заслужава. Каси го заслужава. Джоузи също.
Лиза се вгледа напрегнато в него и Маркъс разбра, че тя истински вярва, че е права. Ако искаше да спаси Наоми, трябваше да действа внимателно.
— Ще се опитам — отвърна той.
— Това не ми стига, Маркъс.
— Ще го направя.
„Ще изровя истината, каквото и да ми струва.“
— Добре.
Тя пусна фаса в локвата до тях и тръгна към вратата, кашляйки в ръката си. Маркъс пое след нея в дъжда, пъхна ръце в джобовете и ги стисна в юмруци.
— Дейн е в стая номер две — каза тя с гръб към него, докато той затваряше вратата на участъка. — Искам те там с мен.