— Никой не може.
— Значи бихте могли и да ни лъжете.
— Не ви лъжа.
— Но сте излъгали Джоузи, нали? Били сте интимен с бившата си съпруга зад гърба й. Според мен това ви прави добър лъжец.
— Вие изкривявате всичко, което казвам… — думите заседнаха в гърлото му.
— Не, господин Хана. Само се опитвам да измъкна истината от вас.
— Не съм наранил Джоузи — извика той и стовари юмрук върху масата. Кафето на адвокатката изскочи от чашата и се разля по дървения плот.
Лиза дори не мигна.
— Често ли имате такива пристъпи на гняв, господин Хана?
— Извинете, аз… — Дейн погледна към Маркъс. — Не съм направил нищо. Никога не съм наранявал човек.
— Но в момента разполагаме само с вас, мъжа, който е имал интимни връзки и с двете жертви на това престъпление, както и с часовника ви, намерен на местопрестъплението, покрит с кръвта на Джоузи. Да не споменавам и за сексуалните ви отношения с двете убити по-рано жени.
— След развода съм спал с десетина жени.
Маркъс се зачуди какво са намерили в него. Може и в друга обстановка да е привлекателен, но какъвто и чар да притежаваше този мъж, определено го бе оставил зад вратата на стаята за разпити.
Дейн вдигна ръце от скута и изтри очите си с ръкав.
— Не съм убил никого. Дори не знам за какъв часовник говорите.
Лиза бутна към него една снимка.
— Този часовник е ваш, нали, Дейн?
— Не съм го виждал от години. — Адвокатката се изкашля в ръката си. — Може и да не е мой. Имах такъв като тийнейджър. Всички имахме такива часовници.
Лиза въздъхна и се загледа в документите пред себе си.
— Можете ли да потвърдите, че на тази снимка носите въпросния часовник?
— Може да е копие — намеси се адвокатката.
Дейн взе снимката. Тя започна да трепери в ръката му. Зениците му затанцуваха нагоре-надолу из изображението на нея. Той затвори очи и кимна. По бузите му се стекоха сълзи.
— Странно е, че не знаете къде е часовникът ви, Дейн — каза Лиза.
Той я погледна. Сълзите преляха от клепачите му.
— Бихте направили всичко за Наоми, нали, Дейн?
— Да — отвърна той и премигна. Започваше да схваща тактиката на Лиза. — В рамките на разумното.
— Разумно ли е да убиете съперницата й по нейна молба? Дейн тръсна глава.
— Разбира се, че не.
— Защото аз не вярвам, че Джоузи е повела Наоми към гората. Мисля, че е било тъкмо обратното.
— Какво? — погледна я стреснато Дейн.
— Мисля, че Наоми ви е накарала да чакате в гората, за да може да се отървете от нея веднага, щом я доведе.
— Това не е вярно. Наоми никога не би наранила някого.
— Тогава защо не можем да открием бухалката за крикет, с която според думите на Наоми Джоузи я е заплашвала?
Дейн остави сълзите да потекат по лицето му. Беше прекалено стреснат, за да мисли за тях.
— Искаш ли да си починеш? — попита го адвокатката.
— Отговори на въпроса, Хана. Защо версията ти не съвпада с фактите?
— Не съм го направил! — Дейн захлупи лице в ръцете си. — Не съм… не съм…
Той зарида толкова нещастно и дълбоко, че гърлото на Маркъс пламна. Когато чуеше мъж да плаче, веднага се сещаше баща си след поредната изпита бутилка скоч, който обикновено плачеше и молеше за прошка с подути от ударите в ребрата на сина си юмруци. Побърза да се ощипе по бедрото, за да прогони спомена, и върна мислите си в стаята.
— Не си имал нищо общо и с изчезването на Хейли Милър, нали, Дейн? — каза Лиза. — Ти си невинен човек, който по случайност е свързан с убийства, които не е извършил. — Тя се наведе през масата и каза почти в лицето на Дейн: — Погледни ме.
Той вдигна зачервените си очи към нея.
— Време е да ни кажеш истината или тя ще ти изяде главата.
Той сгърчи устни. Сълзите стигнаха до брадичката му и покапаха по масата. Адвокатката му прочисти гърло и каза:
— Трябва да говоря с клиента си насаме.
35
От адвоката се носеше миризма на спарено, сякаш бе изровил от гардероба си костюм, който е стоял там десетилетия, и само бе изтупал надве-натри прахта от него. Въпреки сладкия аромат на ментов бонбон, който търкаляше из устата си и тракаше по зъбите му, когато заговори, тя усети киселия му дъх.
— Не съм нападала Джоузи — каза тя. — Точно обратното. Тя се опита да ме убие.
Наоми седеше на стола, пъхнала ръце под масата и ги стискаше една в друга, за да спре треперенето. Китките все още я боляха там, където белезниците се бяха впивали в нежната кожа, скубейки малките косъмчета по тях.