— Не я познавах. Срещнах я за пръв път вечерта, когато ме завлече в гората.
— Но си знаела, че е тя?
— Да. Тя ми каза коя е, преди да ме нападне.
— Защо човекът, който се опита да убие Джоузи, не нападна и теб?
— Преследваше ме из гората, но аз успях да се скрия.
— Съпругът ти изглежда много държи на теб.
Въпросът и изявлението, че двамата са много близки, я накараха да осъзнае накъде вървят нещата.
— Вие си мислите, че с Дейн сме направили това заедно?
— Въпрос на време е Дейн да си признае.
— И смятате, че съм му помогнала да убие Джоузи?
— А помогна ли му?
— Не!
— А какво ще кажеш за Амбър в онази уличка? Как така се спъна в тялото й веднага след убийството, но оцеля, за да ни разкажеш приказката?
— Случи се точно…
— Само че аз не вярвам на това — прекъсна я Лиза. — Не вярвам, че един толкова жесток убиец няма да постъпи с теб както с другите жертви. Две жени са мъртви, третата се бори за живота си, а ти си жива и здрава, без да можеш да кажеш защо.
В стаята се възцари тишина. Ударите на сърцето на Наоми кънтяха по гърба на стола й.
— Знаеш ли как го виждам аз? — заговори Лиза. — Ти и Дейн извършвате всичко заедно.
— Инспектор Елиът… — обади се адвокатът.
— Мисля, че си манипулирала Дейн да убие Джоузи Калахан, за да си го върнеш обратно.
— Инспектор Елиът, това вече…
— Мисля, че играеш ролята на безпомощна, за да скриеш факта, че си безмилостна по свой си начин. Онази вечер си примамила Джоузи в гората, за да може Дейн да я нападне. После си се скрила, наранила си се сама и си изчакала до сутринта, за да ни се представиш като жертва…
— Спрете! — извика Наоми и скочи на крака. — Представяте ме като чудовище, докато се опитвам да ви помогна, да си спомня всяка подробност!
Тя сграбчи ръба на масата, треперейки от глава до пети.
— Не заслужавам наказание, защото паднах върху тялото на вашата колежка. Не заслужавам да бъда обвинявана в нападението над Джоузи, когато тя ме заведе в гората с бог знае какви намерения. Единствената ми грешка е, че вярвах, че можете да ми помогнете, че сте на моя страна. Цял живот съм оставяла хората да направляват живота ми, но проклета да съм, ако ви оставя да ми припишете престъпление, което не съм извършила.
— Седни, Наоми — каза шепнешком адвокатът й. Тя усети ръката му върху нейната и изкрещя:
— Не ме докосвай! — и дръпна ръката си. — Не те ли е срам? Ти си просто един мошеник. Щом истината излезе наяве, ще кажа на всички какво чудовище си.
Някой почука на вратата и разпръсна напрежението в стаята.
— Един момент — каза Лиза, избута стола си назад и отиде към вратата.
— За целите на записа, детектив Елиът напусна стаята. Наоми остана права и всички можеха да видят колко силно трепери. Лиза я бе предизвикала, за да избухне, и бе получила каквото искаше. Наоми потъна в стола и закри лицето си с ръце.
Тримата останаха в мълчание в горещата спарена стая. Наоми не можеше да поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си. Усещаше вкуса на мъжете около себе си и трябваше да се бори, за да не ги заплюе.
— Хайде спокойно — каза адвокатът и я потупа по бедрото.
Наоми заби нокти в ръката му толкова силно, че проби кожата му.
— Докосни ме отново и ще ти счупя ръката.
Адвокатът отдръпна бързо ръка и задиша през зъби от болка.
Наоми замлъкна изведнъж. Лентата бе записала всичко и с готовност щяха да го използват срещу нея. Ами Маркъс? Мислеше ли Маркъс, че тя е способна на престъпление? Колко му трябваше да изгуби доверието си в нея? Искаше да се защити, но вместо това си изкопа още по-дълбок гроб.
Вратата се отвори и някой влезе в стаята. Не се чу влачене на стол, Лиза не го покани да седне. Човекът застана близо до стола на Наоми и се извиси над нея.
— Госпожице Хана, можете ли да обясните защо един от ножовете от поставката ви в кухнята липсва? — каза победоносно Лиза.
— Н-не, нямам обяснение.
По челото й потекоха капчици пот. Гърлото й се стегна.
— Защото ние потърсихме тези марка ножове онлайн. Липсващият нож, онзи, който не успяхме да намерим никъде в дома ви, е същият размер като ножа, с който е нападната Джоузи Калахан.
Звуците в стаята се сляха. Всичко в главата на Наоми се завъртя. Имаше някаква грешка. Огромна грешка.
— Би ли обяснила този факт, Наоми?
— Аз… — „Аз съм невинна. Не съм направила нищо. Вие грешите.“
— Без коментар — каза неочаквано тя, когато нищо друго не й дойде наум.
Някой около масата въздъхна. Нямаше да каже повече нищо, което можеше да я инкриминира.