— Май се изнервихме, а? — попита Лиза през нещо, което можеше да мине и за усмивка.
36
Наоми се събуди от студ. Звуците от дишането й се блъскаха в стените и се връщаха обратно към нея.
Чаршафът беше залепнал по кожата й заради засъхналата пот. Тя се освободи от него и затърси с ръка нощното шкафче. Но не напипа нищо, освен твърдата стена. Чаршафът под нея не беше памучен, а от някаква студена изкуствена материя. По стените нямаше мазилка, а бетонни блокове.
Не си беше вкъщи.
Изтръпнала от ужас, тя стана и стъпи на крака. Подът беше покрит с пластове мръсотия и прах, които залепнаха по голите й ходила. Въздухът миришеше на стара пот.
Тя допря длани до стената и тръгна около стаята, търсейки врата, прозорец, нещо, което можеше да й подскаже къде се намира. Неспокойният й дъх отскачаше от бетона и затопляше лицето й. Единственият прозорец в помещението имаше желязна решетка. Тя прокара пръсти по студената боя, която започна да пада на люспи от желязото.
Беше в затворническа килия.
Очите й се напълниха със сълзи. Тя започна да обикаля стаята със студените стени, стигна до замърсената метална тоалетна без капак и заключената врата. Направи крачка назад и застана в центъра на стаята. Дрехите, които носеше, не бяха нейни: от раменете й висеше огромен суитшърт и стигаше до средата на бедрата й. Тениската беше напъхана в свободно долнище на анцуг, което едва се държеше на хълбоците й.
„Часовникът на бившия ти съпруг беше открит в гората, покрит с кръвта на Джоузи.“
„Въпрос на време е Дейн да си признае.“
„Има ли причина един от кухненските ти ножовете да липсва?“
Нямаше представа как и защо бе изчезнал този нож. Не можеше да си спомни дори откога го нямаше. За нея всеки кухненски нож беше еднакъв с другия. Не знаеше дали изобщо го е използвала някога.
Единственият човек, който би искал да я обвини за престъплението, беше Джоузи, поне тя не можеше да се сети за никой друг, но едва ли би я преследвала из гората със собственоръчно прерязано гърло. Не, тук беше замесен и друг човек.
— Аз съм… невинна…
Тя тръгна към вратата с протегнати напред ръце и спря чак когато усети студения метал.
— Невинна съм! Невинна… — закрещя, заблъска с юмруци по вратата и спря чак когато започнаха да пулсират от болка. Обвиняваха я за престъпление, което не беше извършила. При всеки удар тя си представяше, че вратата е онази жена, инспектор Елиът, затова продължи да удря и да вика, докато прегракна, после свали бавно ръце. Страхът я заля и я накара да се превие надве. Никой не й вярваше. Бяха я заключили тук, значи мислеха, че е виновна. Всичко, което бе направила, за да докаже своята невинност, се бе обърнало срещу нея.
Наоми се запрепъва назад, качи се на леглото и се сви като ембрион върху твърдия матрак.
— Ще си платят за това — прошепна тя. — Няма да им се размине.
Спомените за рождената й майка не бяха много, но един от тях се бе загнездил трайно в съзнанието й. Веднъж й беше казала никога да не вярва на полицай. „Няма значение, че си права, а те — не. Ти си черна, а те — бели. Само това има значение. Ако нещо в живота ти се обърка, справяй се сама. Не ходи да им се оплакваш, защото ще намерят начин да изкарат теб виновна.“
Въпреки че беше отгледана в семейство на бели хора, които я бяха учили, че полицията има за цел да им помага, Наоми не бе забравила думите на майка си и винаги се бе питала защо й беше казала точно това. Сега разбра, че е била права. Но ако не можеше да разчита полицията да я защити, тогава на кого можеше да се довери?
Всички нейни познати имаха тайни и тези тайни по някакъв начин бяха спомогнали сега Наоми да е в затвора. Часовникът на Дейн бе намерен в гората с кръвта на Джоузи по него. Грейс се бе скарала с Хейли Милър за нещо, което бе разделило двете сестри завинаги. Но не само те пазеха свои си тайни. Наоми затвори очи и се замисли за своята.
37
Столът зад гърба й беше студен. Под връзките на болничната нощница, която я обгръщаше като крива прегръдка, Наоми беше абсолютно гола. Краката й трепереха толкова силно, че стремената на стола заскърцаха.
Студът от стаята пропълзя под нощницата и я докосна там, където само Дейн я бе докосвал. Това я накара да се замисли. Тяхната любов и нужда един от друг бяха причината сега тя да е тук. Чувството й за вина не идваше от това, че беше дошла да унищожи напълно здрав зародиш, а защото щеше да убие част от Дейн. След първото й посещение в гинекологичния кабинет тя не можеше да избие от главата си звука от биенето на сърцето на бебето, имаше чувството, че го чува и сега..