— Упойката вече трябва да е подействала. Започвам работа.
В началото тя не почувства нищо, но след няколко секунди усети вкараната в нея тръбичка, която започна бавно и предпазливо да напредва към матката й.
Някаква машина забръмча; тя подскочи на стола.
— Просто засмуква, Наоми. Не бива да се тревожиш. Тръбичката се скри под кожата, премина през вътрешностите й, достигна до живото същество в нея и го захапа до кокал.
Мисли за Макс. Мисли за… Не, не мисли за Дейн. За всичко друго, но не и за Дейн.
Машината засмука някаква лигава течност и погълна живота в нея с безгранична жажда. Когато усети, че няма повече какво да даде, Наоми се замоли машината да погълне и нея.
Повече не можеше да спира съзнанието си. Беше невъзможно да се изключи, като мисли за друго. Помъчи се да се види на плажа, но миризмата на море се смеси с тази на болница. Замисли се за пълзящите към брега вълни, които подскачаха по пясъка, но звукът от вакуума разплиска водата и я върна в стаята.
Тя лежеше на стола със затворени очи, прекалено слаба, за да спре сълзите, заслушана в бученето на машината и тракането на тръбата, която се удряше в стените на шийката и изваждаше вътрешностите й.
„Извинявай, Дейн.“
— Наоми, казах, че всичко свърши.
— Не разбрах.
Ако можеше, щеше да си зашлеви един шамар. Говореше колебливо, като малко дете. Прочисти гърло и кимна.
— Трябва да огледам още веднъж, после ще те оставим да си починеш.
Наоми нямаше нищо против да остане там завинаги, скрита зад стените на клиниката, за да не се налага да се изправи срещу онова, което бе направила. Запита се дали хората няма да я намерят различна, сякаш можеха някак си да разберат, че е убила здраво бебе директно в утробата, мястото, което трябваше да е неговият дом, неговата защита.
Тя покри лицето си с ръце и остави сълзите да потекат мълчаливо. Никога повече нямаше да може да погледне Дейн в очите.
„Свърши се. Бракът ми приключи.“
38
Маркъс влезе в спешното отделение, следвайки Лиза.
През целия път двамата не бяха разменили нито дума.
— Идваме при Джоузи Калахан. Спешно е.
— Току-що се събуди. Трябва да си почива — каза сестрата, без да вдига поглед от монитора на компютъра си.
— Тя е свидетел в разследване на редица убийства — каза Лиза и хвърли полицейската си карта на бюрото й. — Докато ни държите далеч от нея, може да убият още една невинна жена. Или по-лошо — няколко. Това ли искате?
Сестрата вдигна глава и разгледа внимателно картата на Лиза.
— Насам — поведе ги по коридора тя. — Настанихме я в отделна стая. Раната на врата й… плашеше другите пациенти.
— Нали са все спешни случаи? — каза Лиза. — Би трябвало да са в такова състояние, че да не забелязват чуждите рани.
— Става дума за посетителите. Трупаха се при нея да я зяпат.
Те минаха покрай лежащи в безсъзнание хора с маркучи, пъхнати в ноздрите и гърлата им. Лампата в края на коридора примигваше зловещо.
— Ето там е. Семейството й обикновено идва към десет.
— Ако не сме свършили, ще трябва да почакат.
— Не мисля, че ще са съгласни.
— Не мислете изобщо.
Лиза отвори вратата на стаята и влезе вътре. Маркъс кимна на сестрата, с което искаше едновременно да й благодари и да й се извини за поведението на началничката си.
В стаята нямаше и следа от гостоприемство: нито в непрекъснатото писукане на монитора за сърдечния ритъм, нито в студения линолеум на пода, нито във вехнещите вече цветя до леглото. Джоузи седеше в леглото и ги гледаше със сините си очи. Раната на врата й приличаше на огненочервена огърлица, втъкана в плътта й. Само шевовете я държаха затворена. Маркъс си наложи да не мисли как изглеждаше тя в гората — отворена и запълнена с пръст.
— Гласните й струни са в ужасно състояние. Трябва време да се възстановят — каза сестрата и вдигна от шкафчето до леглото малка бяла дъска и маркер. — Ако искате да говорите с нея, ще трябва да я помолите да напише отговора си на дъската.
Лиза взе дъската и химикалката и обърна гръб на сестрата. Сестрата излезе от стаята.
— Джоузи, дошли сме да разберем какво се случи с теб. Вече говорихме с Наоми. Сега искаме да чуем всичко от теб. Разбра ли ме?