Джоузи се поколеба, вгледа се изпитателно в тях, после кимна. Лиза седна до леглото й. Маркъс остана прав и огледа внимателно жената. Веднага разбра, че ще ги залее с лъжи. Видя го в очите й.
Джоузи взе дъската от ръцете на Лиза. Беше й трудно да хване добре химикалката с щипката за монитора на пръста си, затова я премести на другата ръка и мониторът отговори с кратко бибипкане. Маркъс забеляза колко спокойни и уверени бяха движенията й.
— Какво стана, Джоузи? Как започна всичко?
Джоузи започна да пише. Ушите на Маркъс го заболяха от скърцането на химикалката.
„Отидох у Наоми да говорим за аферата й с Дейн. Тя ми каза да мина по-късно. Трябвало да излезем, да се поразходим.“
Измишльотини, си каза Маркъс и стисна рамката на леглото.
Джоузи изтри написаното с ръка и започна отново, заобикаляйки сивите облаци от мастило по дъската.
„Заведе ме в гората, каза, че там ще можем да говорим на спокойствие. Но когато извади ножа, се изплаших.“
Маркъс отвори уста, но Лиза вдигна пръст и го спря. Очите й останаха върху бялата дъска.
„Побягнах. Мислех, че няма как да ме настигне, но се спънах и паднах. Наоми се приближи, хвана ме за косата и повдигна главата ми.“
„Лъжеш“, извика наум Маркъс, загледан в движещата се по дъската ръка. Жената пишеше с такава лекота и увереност, че той се запита дали самата тя не вярва в измислиците си, или го бе планирала от мига, когато се бе събудила. Джоузи обърна дъската и продължи да пише, нямаше време да я избърше.
„Преряза гърлото ми и ме остави в гората. Нямаше как да спра кръвта, затова запълних раната с кал. После пред очите ми притъмня.“
Той не се сдържа:
— Това са глупости.
— Маркъс, напусни стаята.
— Лъже ни в очите и ти я оставяш.
— Излез — извика Лиза и стана от стола.
— Няма да оставя да ти се размине — каза той на Джоузи. — Кълна се, че няма да стане.
Джоузи се опита да говори.
— Маркъс, напусни веднага стаята — посочи вратата Лиза. Джоузи се изправи и сграбчи чаршафа с две ръце.
— Наоми… се… опита… да… ме убие… — изграчи тя. Гласът й се пречупи от напрежението.
— Лъжеш! — извика Маркъс.
— НАОМИ СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ — извика Джоузи. — НАОМИ… СЕ… ОПИТА… ДА… МЕ УБИЕ.
По зъбите й потече кръв. Тя се закашля. Раната на врата й започна да кърви, течността бликна между шевовете, тръгна към гърдите и обагри белите чаршафи.
— Извикай някого — нареди Лиза. — Веднага.
Маркъс удари рамото си в рамката на вратата, излезе и тръгна обратно по коридора. Когато сложи ръка върху бюрото на сестрата, забеляза, че по нея имаше от кръвта на Джоузи. Сестрата също я видя и лицето й пребледня. Нямаше нужда Маркъс да й обяснява. В следващия момент към вратата изтичаха двама мъже и загледан в тях, той осъзна, че Джоузи беше режисирала цялата ситуация. Знаеше, че Маркъс щеше да види истината, затова го искаше далече от стаята.
Сестрата връхлетя в стаята. Стрелката се движеше като бясна по монитора, кръвта хвърчеше из въздуха при всеки пристъп на кашлица. Маркъс натисна един бутон на стената и над главите им се разнесе алармен сигнал. Джоузи започна да се дави в собствената си кръв.
— Махай се — надвика какофонията Лиза.
Той погледна бликащата от врата на Джоузи кръв, после вдигна поглед към лицето й и беше готов да се закълне, че вижда как му се присмива с очи. Обърна се и излезе с туптящо в гърлото сърце. Направи път на тичащите към стаята сестри, погледна червените си от кръвта ръце и се запита защо се остави да го манипулират толкова лесно. Беше детектив, но тръгна с рогата напред и попадна в клопката. Какъв глупак се бе оказал!
Засрами се от себе си, но под срама подаде глава и страхът.
Ако го отстраняха от случая, кой щеше да защити Наоми?
Какъв тъпак!
39
Маркъс седеше пред бюрото на Лиза и мълчеше.
След посещението си в болницата двамата почти не разговаряха и до края на деня му наредиха да се заеме с документацията. Той се зарови в бумагите и някак пропусна решаващия момент, когато вместо него до Лиза застана Блейк и двамата започнаха да водят следствието и разпитите зад затворени врати. Лиза постепенно иззе функциите от ръцете му и лека-полека Маркъс се бе оказал на бюрото на Амбър, където трябваше да върши нейната стара работа — да рови из папките и да вдига телефона, който като че ли никога не спираше да звъни. Мразеше всичко това, но ако Лиза си мислеше, че ще й се извинява, щеше да почака доста дълго. Не можеше да й позволи да преследва невинна жена дори ако това означаваше да изгуби работата си.