— Нали не мислиш сериозно, че Наоми се е опитала да убие Джоузи — каза накрая той.
— Не, не мисля — каза Лиза и сплете пръсти върху бюрото.
— Но мисля, че е действала заедно с бившия си съпруг. Не го е направила сама.
— Но в това няма никакъв смисъл. Дейн би се върнал при нея веднага, ако тя поиска. Няма нужда да убиват някого.
— Ти видя що за човек е Джоузи, нали? — възрази Лиза.
— Не е лесно да се разбереш с нея. Мислиш ли, че ще се съобрази с желанията им?
Тя въздъхна.
— Трябва да запомниш, че социопатите мислят и действат различно от нас. Добре, не можем да определим мотива за престъплението, но това не означава, че обвиненията са погрешни.
Маркъс отвори уста да отговори, но тя го спря с ръка.
— Не съм те извикала да те питам дали вярваш или не. Ще продължа да работя по случая с Блейк. Заради инцидента в болницата.
— Тя ни лъжеше най-безочливо. Не можех да търпя да те гледам как поглъщаш всяка нейна дума.
— Жената оцеля след жестоко нападение. Защо, по дяволите, ще приписва всичко на Наоми, ако знае, че убиецът е на свобода?
— Ти сама каза, че социопатите мислят по различен начин — отвърна Маркъс. — И това, че не можем да разберем мотивите им, не означава…
— Мислиш, че жена, чието гърло е прерязано от край до край, ще седне да лъже за човека, който е държал ножа? Сам чу как повтаряше името на Наоми. Не спря, докато раната й не се отвори.
— Тя лъже. Защо обвинява единствено Наоми? Нали открихме часовника на Дейн до нея? Защо тогава ще обвинява само Наоми?
— Тя е млада и влюбена, затова постъпва глупаво.
— Значи не е стабилна. Ако човекът, когото обичам, се опита да ме убие, не бих оставил да му се размине. А ти?
— Може Дейн да не е бил там. Може Наоми да е оставила часовника нарочно. Очевидно е, че според него са го натопили.
— Джоузи крие нещо от нас, а на теб не ти пука.
— Не ми пука ли?
Лиза стана и се вторачи в него.
— Тук съм по четиринайсет часа в денонощието, седем дни в седмицата само защото ми пука за този град. Върша тази работа години наред, работя точно по такива случаи. Мислиш ли, че разбираш нещата по-добре от мен?
— Разбирам, че искаш да покриеш случая с Хейли Милър, надяваш се той просто да изчезне. Единствената причина да ме вземеш в болницата при Джоузи беше, че не искаш Блейк да е близо до нея. Умно решение, защото той е бил заподозрян за изчезването на сестра й. Затова ли стоварваш всичко върху главата на Наоми? За да не излезе наяве истината и да го застигне?
— Ето момента, в който ти давам възможност да се извиниш.
Маркъс стана и оправи сакото си. Лиза изчака секунда, после заобиколи бюрото, без да го изпуска от поглед, и застана пред него.
— Длъжен си да си вършиш работата, освен ако не ти наредя нещо друго. Обещавам ти, че ще изсипя върху главата ти толкова много бумащина, че да ме молиш на колене да ти простя. След това ще си готов да обвиниш в престъпление и собствената си майка, ако ти наредя. — Тя заби пръст в гърдите му. — Сега се махай от тук.
Маркъс я погледна в очите. Лиза беше жестока и корумпирана, дори от докосването й му се повдигна. Никога нямаше да отстъпи.
Нито пък той.
Излезе от кабинета й и хукна към вратата. Трябваше му свеж въздух.
Ако Лиза планираше да обвини Наоми за престъпление, което не беше извършила, той трябваше да направи всичко по силите си, за да докаже невинността й, преди да е станало прекалено късно.
40
Наоми отвори външната врата и се заслуша в лекото ромолене на дъжда.
Бяха я пуснали под гаранция и от една седмица стоеше под домашен арест вкъщи, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Вече седми ден дишаше един и същ спарен въздух и бродеше от стая в стая. Мисълта да излезе отново навън я ужасяваше, но не можеше да търпи самотата нито секунда повече. Оставена в компанията единствено на собствените си мисли, тя затъна в най-тъмните кътчета на съзнанието си, където се спотайваше онази скала и я зовеше. Не можеше да остане повече в къщата.
Дейн също беше освободен под гаранция, както писаха във вестниците. Майка й четеше статиите на глас дори когато Наоми я молеше да не го прави. Рейчъл плати гаранцията й, след като продаде колата и бижутата си и направи втора ипотека на къщата. Грейс не трябваше да знае това.
През последните два дни журналистите не я бяха безпокоили, но тя знаеше, че ще се появят в мига, когато излезе на улицата. В статиите си я наричаха „Сляпата вдовица“, сравнявайки я с женския паяк — дребен и безобиден, докато не захапе смъртоносно.