През първите дни тя се разплакваше, когато журналистите я нападаха с ужасните си въпроси и й се присмиваха, сякаш беше животно в клетка, по чиито решетки удряха и дюдюкаха, чакаха я да се пречупи, камерите дебнеха очите й в очакване да видят лудостта да подава глава оттам. Но постепенно сърцето й закоравя и тя си изгради имунитет срещу присъствието им и просмукващата се през стените враждебност. Беше се превърнала в мишена на справедливия гняв на обществото, което можеше спокойно да я обижда и тормози, защото кой съжалява убиец?
Тя застана на прага на къщата. Дъждът обля лицето й и намокри дънките и блузата й. Пеги й бе казала да си стои вкъщи, но там сигурно изнемогваха без нея. Имаха нужда от помощта й.
Наоми стисна бастуна, прекрачи прага и излезе сред шумния свят. Кракът й попадна върху нещо меко. Направи още една крачка. Нещо изшумоля под подметката на обувката й. Наведе и напипа хартия, която покриваше циментовата пътека от портата до входната врата. Разрови хартията с крак и страниците запърпориха на вятъра. Вестници. Тя ли беше на заглавната им страница? Какви бяха проклетите заглавия днес?
Наоми събра вестниците — някои бяха сухи и свежи, други мокри от дъжда, — напълни ръцете си с тях, върна се в къщата и ги набута в огнището на камината. Мина известно време, докато огънят ги подхване, защото ръцете й трепереха неудържимо и й беше трудно да запали клечката кибрит, но скоро дочу пламъците да поглъщат сътворените от медиите лъжи.
Не ги оставяй да те победят, си каза тя, когато вестниците изчезнаха през комина и огънят угасна. Не им се давай. Тръгна обратно към вратата, отвори я и застана на прага. Пое дълбоко въздух и я затвори след себе си.
Седмицата, прекарана зад стените на дома й, я бе превърнала в диво животно. Стряскаше се от най-малкия шум, превиваше се пред всяко докосване на вятъра. При всяка преминаваща покрай нея кола се питаше дали хората вътре говорят за нея.
Вятърът беше силен, духаше право в нея и очите й потекоха, сякаш се мъчеха да я върнат обратно вкъщи.
Тя дочу стъпки, които приближаваха бързо към нея. Сведе глава и продължи да опипва пътя с бастуна си. Сърцето й прескочи.
Някой бутна рамото й със своето и я изблъска на платното.
Чу се автомобилен клаксон.
Просто инцидент, си каза тя, докато се качваше отново на тротоара с треперещи крака в очакване непохватният минувач да й се извини. Но чу единствено отдалечаващите се стъпки на непознатия.
Продължи напред с наведена глава и най-после стигна главната улица. Необичайно за това време на деня, тя преливаше от хора. Наоми се успокои и постепенно започна да долавя откъси от думи на минувачите. Лицето й пламна и тя отново наведе глава.
— И има нахалството да си показва очите — измърмори една жена.
Гърдите на Наоми се стегнаха. Някой ритна бастуна й и я блъсна напред към гърба на случаен минувач.
— Извинете — каза тя с треперещ глас.
— Не на мен трябва да се извините.
Човекът очевидно я мразеше. Чу омразата в гласа му. От всяка негова дума капеше отрова.
Тя намери стената до тротоара и осъзна, че се намира пред къщата на Уилсън. Подуши и цигарения дим.
— Уилсън, ти ли си?
Отговори й раздираща кашлица. Той измърмори нещо и затръшна вратата.
— Не те ли е срам? — изсъска една жена зад нея. Наоми се обърна в мига, когато слюнката на жената достигна до ръкава на палтото й.
Тя покри лицето си и изчака жената да отмине, после избърса ръкава в палтото си. Някой я бе наплюл.
Тръгна по пътя възможно най-бързо, блъскайки се в градински огради и кофи за боклук, бастунът стържеше по настилката, но не я опази от голямата табела пред едно заведение за сандвичи и тя се удари силно в рамката й.
„Още един завой и съм там.“
В мига, когато краката й усетиха чакъла на паркинга пред кафенето, раменете й се отпуснаха и въздухът отново напълни гърдите й. Звънецът над главата й звънна. Вътре разговорите на клиентите се застъпваха и сливаха в един общ шум. Отдавна не е било толкова оживено, си каза тя. Ароматът на храна във въздуха и идващата от кухнята топлина й създадоха усещането, че се завръща у дома, но незнайно защо, разговорите постепенно замряха, приборите спряха да тракат по чиниите. Тишината звънна в ушите й. Тя остана на входа, спряна от усещането за десетки вперени в нея очи.
— Наоми — извика фалцетно Ник.
„Назначават го за сервитьор, без да ме изчакат да умра.“
— Здравей, Ник. Ще мина отзад.
Тя влезе в кухнята и вдиша познатия въздух. Пеги и Мич се суетяха около печките.