Наоми си спомни една статия, в която се казваше, че тялото на Каси е задържано, защото патологът е изискал допълнителни изследвания. Човекът не я обвиняваше пряко за забавянето, но от гласа и силата на хватката му беше повече от ясно, че е така.
— Защо моето момиче е мъртво, а ти си жива? Кажи ми, честно ли е това?
— Остави я на мира — чу тя мъжки глас, някой отскубна ръката от гърлото й и две тела се затъркаляха по паважа.
Тя позна веднага този глас.
— Дейн?
Хората се развикаха, някои закрещяха.
— Спрете ги!
— Трябва всички да ги затворят.
— Извикайте полицията!
Наоми остана залепена за колата. Слушаше ударите, чу хрущенето на нечий нос, после удар на череп в тротоара. Тръгна пипнешком по студения метал, стигна края на автомобила и се запрепъва по улицата с опипващи въздуха ръце. Някой я заплю и течността се лепна малко под окото й.
— Дано да изгниеш в затвора за онова, което направи — изсъска една жена. Гласът й трепереше от насъбралите се в очите й сълзи. — Ако не те осъдят за убийството на дъщеря ми, аз лично ще те убия.
Наоми се отдалечи с несигурна крачка и изтри с ръкав слюнката от лицето си. Стигна до тротоара, спъна се и падна. Тялото й тупна тежко на паважа, тя одраска бузата си и оттам потече кръв. Без да й обръща внимание, тя протегна ръце и затърси нещо, за което можеше да се хване. Никой не й помогна да се изправи. Хората минаваха покрай нея: някой удари с коляно лакътя й, друг стъпи върху пръстите на ръката й. Тя достигна до студената рамка на сенника на някаква автобусна спирка, напипа стъклената част с ръка и се долепи до стъклото. Тръгна около него с разперени пръсти, между които се изливаше дъждовна вода.
Намираше се там, откъдето бе започнало всичко.
— Някой… — захлипа тя, едва успяваше да говори — моля ви, може ли някой да ми помогне… да ме заведе вкъщи?
На улицата около нея вреше и кипеше. Ударите от битката все още ечаха, чуваше шепот и коментари на минувачи.
— Наоми!
Името й отекна по улицата. По бетона се чуха стъпки, преджапаха през локвите на платното и се насочиха към нея.
Тя се отдръпна от лампата, пристъпи към тротоара и се пльосна на платното. Някой наду клаксон и ушите й писнаха. Силни ръце я сграбчиха за раменете, дръпнаха я грубо нагоре и я вдигнаха на крака. Коленете й кървяха, но тя не им обърна внимание, изпищя и се хвърли срещу непознатия с юмруци. Кокалчетата й усетиха твърдата плът на ключицата му и широките гърди под ризата.
— ОСТАВИ МЕ!
Някой извика. Вратата на близка кола се затръшна.
— Съжалявам — чу тя познат глас.
„Не! Не и Дейн! Всеки друг, но не и Дейн!“
Ръцете й се плъзнаха по мократа повърхност на автомобила, докато Дейн я извеждаше от платното. Още малко, и щеше да му избяга. Дейн я бе проследил, беше й помогнал, когато никой друг дори не я бе погледнал, и въпреки това единственото, което всяваше в нея, беше страх.
— Остави ме на мира!
— Помагам ти да си стигнеш до вкъщи.
— Не бива да ни виждат заедно, иначе ще ни затворят пак. Не мога да се върна в онази килия. Моля те, не им помагай да ме завлекат отново там!
Тя се опита да се отскубне от него, но той я притисна гърбом към себе си. Дъхът му опари лицето й.
— Не можеш да се прибереш сама.
— Убийци! — извика някой през улицата.
— Влошаваш нещата — прошепна тя. Сълзите се затъркаляха към брадичката й.
Дейн я притисна по-силно. Нещо капна на лицето й. В първия момент си помисли, че е дъждът, но изтри бузата си и усети познатата топлина на кръвта.
— Ти… си ранен — каза слисано.
— И двамата кървим, Ни.
Той я поведе през мрака, ударите на сърцето му отекнаха в ухото й. Колко много й липсваха тези ръце и този глас. Колко много й липсваше да се обръща към нея с нежното и кратко „Ни“. Ала след всички тайни, които той пазеше за себе си, тя не можеше да му се довери. Не можеше да си го позволи.
— Ни, моля те…
— Казах ти да ме оставиш на мира.
— Но аз ти помогнах.
— Нямаше да имам нужда от помощта ти, ако не ме беше забъркал в тази история.
— Не съм те забърквал в нищо.
— Така ли? А какво ще ми кажеш за часовника?
— Мислех, че съм го изгубил. Не съм го виждал от години. Всички имахме такива часовници като тийнейджъри. Няма как да докажат, че този е мой.
— Не ме лъжи.
— Не те лъжа. Някой иска да ме натопи. Може би ти ме лъжеш?
— Майната ти.
Тя тръгна по тротоара. Размаха ръце из въздуха около себе си и не спря, докато не се сковаха от студ. Коленете й се удариха в паркирала кола. Алармата се включи и отекна надолу по улицата. Тя продължи, опряла ръце в колата, стигна до края й и тръгна към къщите.