— Не съм го направил, Наоми. Трябва да ми повярваш. Някой го е нагласил така, че да заподозрат нас двамата.
Тя погали с ръка тухлените стени на градините, които ограждаха улицата, в търсене на познатия дълбок прорез на една от колоните. Откри го и отвори вратата. Дейн я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Не ме отблъсквай, Ни. Трябва да се подкрепяме един друг.
Устните му се притиснаха в нейните. Тя се сви и ухапа долната му устна.
— Остави ме на мира! — извика и тръгна по алеята. Зарови из джобовете си за ключовете, но без да иска, ги изпусна в краката си. Наведе се да ги вземе, а той я хвана за хълбоците, за да я подкрепи.
— Не ме докосвай!
Наоми се изтръгна от прегръдките му и сложи ключа в ключалката.
— Съжалявам — каза той толкова тихо, че едва го чу.
— Аз също съжалявам — отвърна тя и влезе вътре. — Съжалявам, че изобщо те срещнах.
Затръшна вратата след себе си, свлече се на пода и заплака в шепите си.
42
Наближаваше пет следобед. Лиза и Блейк още не се бяха върнали в участъка, работеха по случая, от който Маркъс някога беше част. Той въздъхна замислено и потърка основата на носа си с длани.
Досието на Крейг Кенеди беше чисто. Той беше образец за гражданин, съпруг и баща. Но Маркъс знаеше, че зад лицемерната маска на благоприличието хората крият какво ли не. Трябваше да намери начин да говори с Крейг, въпреки намерението на Лиза да го държи зад бюрото. Той огледа празната стая.
Някога това място го вълнуваше, той виждаше бъдещето си тук, представяше си случаите, които щеше да разреши, хората, чийто живот щеше да спаси. Сега то му напомняше единствено за Лиза. Но дори и така, беше по-добре, отколкото да си иде у дома, където Натали го чакаше с вперени в часовника очи. Непрекъснато я отблъскваше, но тя все още беше с него, забила здраво нокти във врата му. Днес нямаше работа, но щеше да остане до вечерта.
Чу ги, че идват, много преди да ги види. Лиза и Блейк вървяха по коридора и се смееха на нещо. Влязоха и не го поздравиха. Блейк съблече якето си, но усмивката все още витаеше по устните му. Маркъс се запита как издържат бузите му по цял ден на болката от фалшивата усмивка и старанието да се хареса на шефа си, да ходи по петите й като кученце, да подава лапичка, когато му я поискат, и да сяда, когато му заповядат.
— Добре ли мина? — попита Маркъс.
— Отлично — отговори Блейк и седна на бюрото си. Лиза влезе в кабинета си и затвори вратата.
— Нещо ново?
— Джоузи Калахан се оправя.
Маркъс пусна отвисоко една папка на бюрото си.
— Радвам се да го чуя.
Той отиде до кабинета на Лиза и почука на вратата.
— Да? — каза тя, без да вдига глава. Той влезе и заговори:
— Питах се дали мислиш за полицейска защита на Наоми Хана.
— Защо трябва да мисля за това? — погледна го тя над очилата за четене с пръсти върху страницата, готови да я обърнат и четенето да продължи. — Още първия път ти казах, че тая няма да стане.
— Мислех, че след случилото се със семейството на Каси днес …
— Имаш предвид случая с нашия заподозрян, който се спусна да бие с юмруци нещастен човек на погребението на собствената му дъщеря?
— Не Дейн е започнал скандала.
Тя върна поглед върху страницата пред себе си.
— Имат късмет, че не ги заключих и двамата до датата на съдебния процес.
— Значи Наоми вече няма право да се разхожда по улиците?
— Може да прави каквото си иска, стига да не нарушава условията по гаранцията. — Лиза въздъхна и свали очилата си. — Виж, ако толкова настояваш полицията да я пази, защо не се заемеш лично с това?
— И да работя извънредно? А кога очакваш да спя?
— Не очаквам нищо от теб. Идеята е твоя, проблемът — също.
— Но ако я нападнат отново…
— Ако си стои у дома до процеса, всичко ще бъде наред.
Голямо момиче е, способна е да се грижи за себе си.
— Мисля, че допускаш грешка.
Лиза затвори папката и пристисна ръце една в друга. Студените й като стомана очи пробиха дупка в него.
— Не, Маркъс, ти си този, който греши. Няма да стигнеш далеч като детектив, ако отказваш да изпълняваш заповеди, бъди сигурен в това. Така улесняваш решението ми да те освободя след шестмесечния изпитателен срок. Нека вземем Блейк за пример. Може да не е най-блестящият детектив, но изпълнява каквото му кажат и спазва всяка моя заповед.
— Точно като куче.
— Наричай го както искаш, но той ще продължи напред, а ти ще премяташ документите още дълго, защото твоите началници не вярват, че можеш да изпълниш и най-простата команда, без да им противоречиш.