Възцари се тишина. Студеният въздух нахлу в стаята, пропълзя в леглото й и охлади урината по чаршафите.
„Някой сигурно ще се обади в полицията и те скоро ще дойдат. Ще ми помогнат.“
Минаха часове. Улицата мълчеше, единственият шум идваше от бръмченето на уличните лампи и писъка на вятъра, но тя беше прекалено изплашена, за да подаде глава изпод юргана. Нощницата й залепна за бедрата и й напомни за онази нощ на автобусната спирка, когато бе треперила в напоената с миризма на урина нощ. Най-после се престраши, отметна завивките и стана с протегнати напред ръце. Допря ги до прозореца. По стъклото имаше малки пукнатини.
Лек полъх на вятъра погали задната част на краката й. Зъбите й затракаха от студения въздух, нахлул през вратата от стълбището. Външният свят бе намерил пролука, беше се промъкнал вътре и обхождаше къщата.
Тя допълзя до банята, свали нощницата и я пусна във ваната заедно с мокрите чаршафи. После взе халата от закачалката на вратата, завърза го здраво около кръста и обу чехли.
Къщата изглеждаше изоставена. Нощният въздух бе изстудил парапета, дъсчения под и боята по стените и всичко изглеждаше влажно. Тя застана на горната площадка на стълбата и се ослуша. От долния етаж духаше. Завесите се вееха на вятъра и повеят повдигна кичурите около лицето й.
Стълбата изскърца под краката й. Наоми стигна до последното стъпало, направи гримаса и покри носа и устата си, когато усети отвратителната миризма. Подуши отново и за малко не повърна. Екскременти. Някой бе пъхнал изпражнения през пощенската й кутия.
Тя се върна назад и се облегна на колоната на стълбището, опитвайки се да не мърда.
Когато тръгна към всекидневната, под чехлите й изскърца стъкло. Спря пред прозореца и се ослуша. Студът стегна порите на лицето й. Направи крачка назад и кракът й удари в нещо твърдо. Наведе се и напипа камък.
Джордж не беше видял какво става, не я бе защитил от нападателите й. Може би е слушал от леглото виковете им и е чакал всичко да утихне, за да се обърне на другата страна и да заспи отново? Или вярваше на вестниците и приказките на хората? Дали не я смяташе за виновна?
Тя остана замръзнала на място пред счупеното стъкло. Не можеше да се обади на майка си. Грейс беше права: Рейчъл беше много крехка, не биваше да я хвърля в този ад. Отиде до малката масичка, вдигна телефонната слушалка с треперещи ръце и набра номера на сестра си.
— Ало? — обади се Грейс с натежал от съня глас.
— Грейс, аз съм — каза шепнешком Наоми, сякаш всички на улицата можеха да я чуят през счупения прозорец. — Случи се нещо. Можеш ли да дойдеш?
44
Маркъс пристигна в дома на Наоми призори. Изтощението замъгляваше погледа му. Около очите му имаше черни петна, носът му бе станал два пъти по-голям.
Той огледа къщата и въздъхна. Прозорецът на хола беше счупен, покрит с бял брезентов плат отвътре, парченцата стъкло покриваха тревата отпред като ситен скреж. Един от прозорците на горния етаж беше пукнат. Но най-ужасното беше на входната врата. Червените букви бяха големи и накъсани, сякаш бяха изрязани в плътта на дървото и от раните капеше кръв. Червената боя бе потекла надолу на дебели вади и образуваше локва на циментовата алея.
УБИЙЦА
Пред къщата беше паркиран автомобил на полицейски патрул. Маркъс надникна през прозореца му. Ако не знаеше, че вътре са полицаи Били Едуардс и Кейт Финч, които се бяха отзовали на повикването, щеше да се сети по пръснатите из пода торбички от „Макдоналдс“. Били му се бе обадил в пет и половина тази сутрин, защото беше единственият детектив, който си бе вдигнал телефона. Тази нощ Маркъс отново беше спал на дивана, за да избегне срещата с Натали.
До къщата се бе притаил самотен папарак в търпеливо очакване на появата на Сляпата вдовица.
— Ще направите ли изявление? — попита го той с източноевропейски акцент. Коремът му висеше над колана на дънките.
— Не сте журналист, нали? — каза Маркъс. — По-добре оставете въпросите на тях.
Мъжът изсумтя, дръпна силно от цигарата си и измърмори:
— Задник.
Маркъс бутна портата и огледа улицата от двете страни. По прозорците имаше хора, явно чакаха развитието на събитията. Градът се разбуждаше. Не след дълго журналистите щяха да обградят къщата.
Той намери чисто място по вратата и я отвори. Стъклото по пода проблесна и отрази влязлата заедно с него оранжева светлина. Първото нещо, което видя, беше големият камък на килима в хола.
— Чакаме ви вече пет часа. Това е безобразие — обади се една жена от кухнята. — Участъкът е на няколко преки оттук.