— Сега сме тук — каза Били, облегнал гръб на вратата. Кейт стоеше до него и пишеше нещо в бележника си.
— Да, и замръзваме.
— Грейс, всичко е наред — обади се Наоми.
— Не, не е наред. Това е сериозно. Можеха да я наранят.
Камъкът можеше да я улучи.
— Към подобни престъпления се отнасяме много сериозно.
Докато Маркъс търсеше път към кухнята, Били и Кейт огледаха наоколо. Били спря поглед на подутия нос на Маркъс и на черните кръгове около очите му и сви вежди.
— Господи, какво е станало с теб?
— По-късно ще ти обясня — отвърна Маркъс.
— Детектив Кембъл, вие ли сте? — попита Наоми.
— Здравей, Наоми.
— Това е сестра ми — Грейс.
Грейс беше симпатична жена, но видимо изтощена, с несресана кестенява коса и различни чорапи на краката. Под палтото си носеше анцуг. Беше по-възрастна от Наоми, може би две или три години, със съвсем различен външен вид.
Маркъс се сети за преписката по случая на Хейли Милър. Опита се да сравни застаналата пред него жена с младото момиче от едно време. Сега изглеждаше силна, концентрирана, съвсем различна от ужасената тийнейджърка, разпитвана за изчезването на приятелката си. Грейс беше тук, което означаваше, че можеше да намери съпруга й Крейг сам. Маркъс реши да му се обади по обратния път до участъка. Това можеше да е единственият му шанс да разговаря с него насаме.
— Съжалявам, че се налага да преживееш такова нещо, Наоми — каза той. — Имаш ли представа кой може да е?
— Трябва да е някой близък на Джоузи — намеси се Грейс.
— Цялото й семейство са все съмнителни типове.
— Ще проверя къде са били тази нощ.
— Но не е само това — каза Грейс със здраво скръстени пред гърдите ръце. — Майка ни също е станала обект на нападение.
— Какво? — надигна се Наоми? — Какво са й направили?
— Писали са й писма, че е отгледала чудовище. Има и расистки изявления.
Наоми извъртя глава на другата страна и стисна зъби.
— Трябва да видя тези писма — каза Маркъс.
— Защо не сте ми казали за това? — попита Наоми.
— И без това ти се насъбра много — защити се Грейс и погледна към Маркъс. — Може ли Дейн да е направил това?
— Бъдете сигурни, че ще разследвам тази възможност. Ще направя всичко възможно, за да бъдеш в безопасност, Наоми. Ще ти потърся защитено жилище. Не мога да ти кажа дали ще стане, но каквото зависи от мен, ще бъде направено.
Наоми кимна мълчаливо.
— Това е доста крайно действие — каза Грейс. — Трябва да е някъде наблизо. Да можем да се свързваме с нея при нужда.
— Безопасността на Наоми е на първо място. Струва ми се, че в този момент ще е по-добре да не е в Балкърн Хейтс.
Грейс въздъхна.
— Може ли вече да почистим къщата? Мисля, че направихте достатъчно снимки. Тук става много студено.
Маркъс погледна Били.
— Имаме показанията й — каза Били.
Маркъс кимна към Грейс, после се обърна към Наоми.
— Наоми, спомняш ли си визитната картичка, която ти дадох? Ако имаш нужда от мен, обади се.
Тя погледна в неговата посока, но не отговори.
Били тръгна след него из къщата, а Кейт започна щателен оглед на хола. Маркъс не бе забелязал, че и тя е влязла, докато той бе разговарял в кухнята. Беше изцяло съсредоточен върху Наоми, гневът светеше в очите му. Започваше да губи контрол.
— Кейт — извика я Били.
Тя остави една снимка на мястото й над камината и докато отиваше към вратата, му даде знак с палец да я погледне. Маркъс се вгледа в изображението зад стъклото на рамката: Наоми, Дейн и Макс — малко, но щастливо семейство. Запита се дали Наоми знае, че все още стои тук, знае ли, че миналото я наблюдава всеки път, когато мине покрай камината.
После остави тези мисли, отиде до външната врата и я отвори. Заслепиха го светкавици от фотоапарати. Пресата вече бе разбрала за нападението. Сигурно някой от съседите се бе обадил. Никой не си бе направил труда да звънне в полицията, но журналистите бяха уведомени и вече на линия.
Маркъс тръгна по пътеката, примигвайки, за да навлажни очите си. Стигна до градинската порта и ги видя: седем съседки по домашни халати и зимни палта със сбърчени сърдити вежди. Фотографите наведоха фотоапаратите си. От прозорците надничаха деца и търкаха сънливите си очи.
— Не я искаме тук — изстъпи се говорителят на групата — мъж с палто върху пижамата си и плетени чорапи под обувките. — Имаме деца, човече. Не искаме журналисти и фотографи да задръстват улицата денонощно, под прозорците да се събират тълпи и да крещят.
— Разбирам ви — отвърна Маркъс. — В момента обмисляме как да постъпим така, че госпожа Хана и съседите й да останат в безопасност до разрешаване на случая.