— Не давам пукната…
— Дениъл — хвана го за ръката жената до него.
— Не ми пука тя дали е в безопасност. Важното е семейството ми да е спокойно.
— Трябва да се махне оттук — каза една по-възрастна жена с цигара между тънките си сбръчкани устни. По ръката й още имаше гънки от нощния сън.
Другите замърмориха в съгласие.
— Правим всичко възможно — каза Маркъс и отвори портата.
Мъжът застана пред него.
— Но не е достатъчно.
— Дениъл — отново го дръпна за ръката онази жена.
— Не правете нещо, за което ще съжалявате — каза Маркъс и спря с жест Били, който откопчаваше кобура си.
Флуоресцентният елек на Били се отрази в очите на мъжа. Той побърза да се отдръпне с прилепнали до тялото си ръце.
— Така е по-добре — каза Маркъс.
На улицата изскърцаха гуми. Подвижна телевизионна станция зави от ъгъла и успя да спре от другата страна на улицата.
— Разпитайте колкото може повече съседи — каза Маркъс на Били и Кейт. — Може някой от тях да е видял кой го е направил. Напомнете им, че ако съдействат на следствието, цялата тази олелия ще свърши по-бързо. Оставете ги да се оплакват, те това искат. Така ще са сигурни, че са ги изслушали. Обадете ми се, ако стигнете до нещо полезно. Щом се приберете в участъка, оставете копие от рапорта си на бюрото ми.
Вратата на микробуса на телевизията се отвори и оттам излезе жена на около трийсет години с развени от вятъра тъмни коси, следвана от мъж с камера на рамо и стойка под мишница. Микрофонът й беше включен и насочен към тях.
Маркъс наведе глава и тръгна към автомобила си, но репортерката се затича след него и запрати няколко въпроса в гърба му. Високите й токове зачаткаха по паважа като изстрели от пистолет.
— Кой стои зад нападението на Сляпата вдовица, детектив Кембъл? Вярно ли е, че Наоми Хана се е опитала да убие Джоузи Калахан? Заподозряна ли е за убийството на другите жени? Как очаквате гражданите на Балкърн Хейтс да се чувстват в безопасност, когато по улиците се разхождат убийци? Свързан ли е този случай с неразкритото изчезване на Хейли Милър?
— Без коментар — каза Маркъс през рамо и затръшна вратата след себе си.
Нямаше време за пресата. Трябваше да говори с Крейг Кенеди, преди да се прибере в участъка. Трябваше да открие някаква следа. От това зависеше съдбата на Наоми.
45
Маркъс паркира зад къщата на семейство Кенеди. Имотът беше новопостроен, с широки прозорци и две саксии с ароматни растения, чиито цветове се виеха красиво около рамката на външната врата.
Той протегна ръка към звънеца и погледна часовника си. Беше рано, но си спомни, че семейството има малки деца. Сигурно вече се бяха събудили, което означаваше, че и Крейг беше на крак.
Долови някакво движение с крайчеца на окото си и погледна към ниския прозорец. Пред него стоеше някакъв мъж и гледаше към автомобила му. Очите им се срещнаха и Маркъс осъзна, че гледа лицето на младото момче от ученическата снимка в документите по случая на Хейли Милър.
Крейг се скри от погледа му и малко след това вратата се отвори.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Отблизо не приличаше на ученик. Раменете му бяха едри и изпъкнали напред, долната му челюст беше широка и силна.
— Аз съм детектив сержант Маркъс Кембъл. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано.
— Нещо, свързано с Наоми ли е? Тя добре ли е?
Маркъс забеляза искрената загриженост в очите на мъжа.
— Наоми е добре. Съпругата ви е с нея. Може ли да вляза? Имам няколко въпроса към вас във връзка с Хейли Милър.
— Хейли Милър ли? Боже, отдавна не съм чувал това име.
— Съжалявам, че ровя в миналото, но след новите нападения проверяваме и стари случаи, които може да са свързани с настоящия.
— Влезте — каза Крейг. — Децата още спят. За пръв път са решили да поспят малко повече, а аз пък взех че станах рано.
Той поведе Маркъс през къщата към яркобялата кухня. На масата за хранене имаше ваза със свежи цветя. Маркъс усети подовото отопление да топли краката през обувките му.
— Искате ли нещо за пиене? Чайникът още ври.
— Няма нужда, благодаря.
— Моля, заповядайте — каза Крейг и посочи ъгъла за сядане.
Маркъс седна на една табуретка, а мъжът си направи кафе, опитвайки се да скрие прозявката си.
— Отскоро ли сте в града? — попита той, с гръб към госта си. — Не съм ви виждал досега.
— Да, тук съм от два месеца — отвърна Маркъс. — Хубав град.