Долови фалшивата нотка в гласа си и се закашля.
— Природните гледки са наистина впечатляващи.
— Скоро ще претръпнете — каза Крейг. — Аз виждам града просто като мой дом.
Слънцето влизаше през прозореца и се отразяваше в гранитните повърхности. Крейг се обърна и застана в средата на квадратния плот с чаша кафе в ръка. Отпи глътка и примига от горещата течност. Маркъс подуши познатия аромат и съжали, че отказа поканата на домакина.
— Как мога да ви помогна, детектив?
Въпросът на мъжа, изречен в собствения му дом, притесни Маркъс. Трябваше да поддържа определено ниво на уважение, да наложи баланс на властта си с любезност, за да не го помолят да си тръгне. Погледът на заподозрения можеше да се промени от една-единствена дума.
— В един стар вестник видях ваша снимка с Хейли.
— Да, спомням си — Крейг седна и отпи от кафето, преди да продължи. — Бяха я поместили във вестника към една статия.
— Бяхте ли близки с нея?
— Тогава бях прекалено срамежлив, за да се сближа с което и да е момиче — каза Крейг и се засмя. — Почти не говорех. Излязох от черупката си чак когато започнах да излизам с Грейс.
— По някое време с нея сте били партньори по някои от дисциплините в училище, нали така?
— Ако може да се нарече така. Тя си рисуваше драскулки в тетрадката, докато аз вършех цялата работа и изкарвах шестици и за двамата.
— Разбирам. Не е ли споделяла с вас някакви тайни? Например с кого се е виждала?
— Хората не споделяха много с мен. Вече ви казах, че бях много срамежлив. Тя ми нареждаше какво да правя и аз вършех всичко. Единственият път, когато се видяхме извън училище, беше в деня на презентацията, която трябваше да изнесем пред целия клас. Тя ми каза да отида у тях преди училище, за да й кажа какво да говори. Нямаше начин аз да изляза и да говоря пред класа.
Маркъс се сети за описанието на Крейг, дадено от Анита.
Може би го бе видяла именно онази сутрин.
— Грейс и Хейли са били приятелки, нали?
— Знам какво си мислите — каза Крейг. — Градът е малък и всички сме като едно семейство.
— Да, мина ми през ума — призна Маркъс.
— Да, наистина, тук всички се познаваме, но въпреки това крием тайните си един от друг. Грейс винаги минава в отбранителна позиция, когато стане дума за приятелството й с Хейли, и понеже я обичам, не питам за нищо.
— Как така „минава в отбранителна позиция”? Крейг въздъхна.
— Ако разговорът случайно опре до Хейли, Грейс се свива и бърза да смени темата. Изчезването на Хейли я нарани дълбоко. Опитах се да я убедя да отиде на терапия, но тя отказа.
— Мислите ли, че ще говори с мен? — запита Маркъс.
— След всичко случило се напоследък тя отново започна да избягва темата и всичко, свързано с нея. Мисля, че всеки разговор, било то и кратък, за случилото се преди двайсет години ще я докара до ръба.
— Разбирам — отвърна Маркъс. — В града живеят ли други от приятелите на Хейли? Искам да говоря с възможно най-много хора.
— Не съм сигурен, че можем да ги наречем приятели — каза Крейг. — След като си извоюва съмнителна репутация, всичките й приятелки й обърнаха гръб. С изключение на Грейс.
Над главите им се чу детски смях.
— Време е да сложа маската на татко — усмихна се Крейг.
— Благодаря ви за разговора. Няма да ви безпокоя повече.
Крейг го поведе към вратата. Маркъс пристъпи в студения ветровит ден, но спря и се обърна.
— Крейг, според вас какво се е случило с Хейли?
Крейг въздъхна отново. Погледна през рамо към детската глъчка на площадката на втория етаж.
— Не знам. И аз си задавам този въпрос вече цели двайсет години.
Маркъс кимна и отново му благодари за отделеното време. Докато отключваше автомобила, отново погледна към къщата. Крейг стоеше на прозореца на горния етаж с дете на ръце. Детето беше на около пет години и му махна с широка усмивка. Маркъс също махна с ръка.
Грейс се е справила добре, си каза той. Запита се какво би постигнала в живота си Хейли, ако бе имала тази възможност. Но зад фасадата на перфектния дом той бе успял да забележи леки пукнатини. Грейс Кенеди криеше нещо от перфектния си съпруг.
46
Наоми смете пръсналите се парчета от последната чаша в хола. Малките стъкълца се криеха между дъските и изчезваха под тях. Ако можеше и тя да изчезне така лесно…
Закованата през счупения прозорец дъска скърцаше от вятъра. Наоми седна на пода и затвори очи, за да успокои препускащото в гърдите си сърце. Въпреки че бе хвърлила изтривалката в боклука и вратата беше добре почистена, все още усещаше носещата се из въздуха воня. Някой нарочно бе сложил кучешките изпражнения в торбичка и ги бе изсипал в пощенската кутия. Добре поне, че са кучешки, помисли си тя.