Външната врата се отвори, чуха се щракания на фотоапарати, после се затвори с трясък.
— Идиоти! — извика ядосано Грейс. — Пълни идиоти.
— Добре ли си?
— Свине — продължи тя, отиде в кухнята и пусна чешмата.
Наоми стана и тръгна след нея.
— Какво направиха?
— Няма значение — отвърна Грейс, докато миеше ръцете си.
Беше търкала графитите по външната врата повече от час.
— Много съжалявам, че те въвлякох в това.
Наоми продължи с метенето, заслушана в тракането на стъкълцата по лопатата за боклук. Бяха изминали повече от дванайсет часа, откакто камъкът беше влязъл през прозореца й, а тя все още не можеше да се успокои. Замисли се и осъзна, че от предишния ден не е слагала нищо в уста. Изхвърли стъклата в коша и остави метлата и лопатата в ъгъла на кухнята.
Грейс затвори чешмата и избърса ръцете си.
— Добре ли сме? — попита Наоми.
— Защо да не сме?
Грейс мина покрай нея и влезе в хола. Наоми чу щракането на запалка.
— Нали нямаш нищо против?
Наоми поклати глава. Къщата й вече не беше светилище. Сестра й можеше да си свали гащите и да се изпикае на килима, ако поиска, това нямаше да промени нищо.
— Мислех, че си ги отказала — каза тя. Думите излязоха насила от устата й, но трябваше да каже нещо. Напрежението между тях се увеличаваше многократно, когато останеха насаме.
— Това е тайното ми удоволствие. Не казвай на мама.
— Знаеш, че няма да й кажа. Винаги пазя тайните ти.
Тя чу Грейс да дърпа от цигарата и усети дима във въздуха.
— Ще ми кажеш ли някога?
— Не — отвърна Грейс. — И не мисля, че сега е моментът да говорим за това.
— Моментът никога няма да е подходящ, нали?
— Наоми, остави тази тема.
Наоми се приближи към нея. Дъските на пода изскърцаха под краката й.
— Писна ми да мълча. Искам си сестрата обратно. Грейс се размърда на фотьойла.
— Тук съм, Наоми. До теб съм. Прекарах целия ден в коване на дъски по прозорците и чистене на боя от вратата. Какво друго искаш от мен?
— Искам да знам, че ме обичаш.
— Разбира се, че те обичам — каза обидено Грейс.
— Наистина ли? Защото през последните двайсет години сякаш не гориш от желание да си говориш с мен.
Грейс въздъхна и хвърли остатъка от цигарата в камината.
— Какво съм направила? Защо не ме допускаш до себе си?
— Не става дума за теб. Всичко е заради мен.
Грейс стана и прекоси из стаята. Наоми чу как обува обувките си и слага палтото си.
— Ще тръгвам. Трябва да сготвя вечеря за децата.
— Грейс…
— Забрави, Наоми. Не само ти преминаваш през ада в този момент.
— Защо не ми позволиш да ти помогна, както ти на мен?
— Нямам нужда от помощ. — Тя метна чантата през рамо. — Искам само да оставим миналото зад гърба си.
— И нас ли ще оставиш в миналото?
Грейс отключи вратата и се поколеба за момент. Наоми стоеше в центъра на стаята и се молеше сестра й да свали палтото и да седне обратно на фотьойла.
— Напомняш ми на… — започна Грейс, но гласът й се пречупи. Покашля се и каза: — Всеки път, когато те погледна, си спомням.
— Какво си спомняш? — попита Наоми. — Какво, Грейс?
Грейс отвори вратата. Светкавиците от фотоапаратите се опитаха да влязат, но тя я затвори бързо след себе си.
Наоми остана в тихата стая, вдишвайки цигарения дим.
Новопридобитите й сили започнаха да вехнат като цветя.
47
Скалата беше там и я чакаше.
Соленият дъх, студеният вятър, мократа земя под краката й: сякаш никога не се бе отделяла от тях. Над главата й се чу гръм и отекна надолу по брега.
Наоми изпи последните капки бренди от бутилката и я метна от ръба на скалата с писък. Крещеше заради несправедливостта на всичко, за убитите жени, за живота си, преди страхът и гневът да заклокочат в гърлото й. Ръбът под краката й започна да се рони и тя отстъпи назад.
Не беше дошла, за да умре.
Тя седна върху мократа трева и се заслуша във вилнеещата над главата си буря. Тук се чувстваше свободна, далеч от затвора на дома си, обсаден от обикалящи като хрътки фотографи. Нощният въздух разхлади дробовете й. Пое дълбоко въздух и вкуси соления морски бриз. Замисли се за случилото се през месеца, през който не бе идвала на скалата, за отнетите животи на онези момичета и за омразата, която градът изсипа върху главата й. Спомни си за окървавената козина на Макс, за болезнения му лай, докато ножът си бе пробивал път между ребрата му, усети тежестта му, която я превиваше надве, докато го носеше покрай брега.