— Надявам се. Досега съм си мислила, че системата защитава невинните, онези, които казват истината. Но сега ми се струва, че трябва да направя всичко, каквото и да е, за да оцелея.
Тя се заслуша в спокойното му дишане и се зачуди как ли изглежда. Може би имаше плътни устни и набола брада по бузите. Знаеше, че сутрин бягаше из квартала, и си представи загорялото му мускулесто тяло под дрехите. Ако не се бе случило всичко това, ако сърцето й не беше отдадено на друг мъж, може би с него щяха да са нещо повече от приятели.
— Защо тръгна след мен?
— Тъкмо се връщах от бизнес командировка и те видях да излизаш от вас с бутилка в ръка. Във влака бях прочел статиите във вестника и се разтревожих, когато те видях да тръгваш сама. Знам, че си имала тежък ден.
— Преди месец щеше да имаш причина да се тревожиш, но тази бъркотия, този кошмар ме промени. Няма да се предам, Джордж. Няма да им позволя да ме пречупят.
След кратка пауза той каза:
— Може ли да те попитам нещо?
— Давай.
— Как си изгубила зрението си? Виждала ли си някога?
Наоми въздъхна. Не можеше да му каже, че е сляпа, защото рождената й майка е била зависима от наркотиците проститутка и нелекуваната полова инфекция й се е предала при раждането. Не можеше да му каже, че майка й е била толкова нехайна и немарлива, че е пренебрегвала всички симптоми и я завела в болницата прекалено късно. Не смееше да го признае дори пред себе си.
— Такава съм по рождение — каза тя след дълго мълчание. В същия момент усети първите дъждовни капки по лицето си.
— Май трябва да тръгваме — каза той.
Тя кимна и стана от мократа трева. Мускулите на краката й бяха омекнали. Тя залитна и се засмя.
— По-пияна съм, отколкото си мислех.
— Една бутилка бренди може да подейства така на всекиго.
Хайде, ела.
Той я наметна със сакото си и сложи ръката й под мишницата си.
— Благодаря.
Те тръгнаха през тревата заедно с морския бриз, който набиваше дъжда в гърбовете им. Джордж я притисна по-близо до себе си, тя затвори очи и се облегна на топлото му тяло, осъзнавайки, че в живота наистина има много повече от Балкърн Хейтс. Припомни си думите му за ново начало и пое дълбоко въздух. За пръв път от дълго време можеше да диша нормално.
48
Маркъс влезе в кооперацията, където се намираше апартаментът му, и остави тишината да го обгърне. Ключовете трепереха в ръката му. Днес не му бе останало време дори да се нахрани, защото напрежението в службата беше толкова силно, че не беше мърдал от бюрото си.
След скарването с Лиза тя го отряза напълно и спря да говори с него. Заключи се в кабинета си, а Маркъс и Блейк трябваше да споделят голямата стая в пълно мълчание. Щом вдигнеше очи от работата си, Маркъс виждаше напрегнатия поглед на Блейк, който бързо сменяше посока. Към обяд се обърна към кабинета на Лиза и я видя да го наблюдава. Телефонът беше долепен до ухото й, говореше с някого, без да откъсва очи от него. Той отмести очи и се запита за него ли говори и с кого го обсъжда.
Маркъс застана пред стълбата и се повдигна на пръсти, готов да обърне гръб на Натали и отново да скочи в колата си. Но умората изгаряше очите му. Имаше нужда да легне в собственото си легло, дори това да означаваше да легне до нея. Опита се да си спомни кога я бе видял за последен път и как бе оставил нещата между тях. Предпочиташе да се прибира, когато тя вече беше заспала и се събуждаше далеч преди нея. Двамата непрекъснато се караха и той вече не си спомняше времето, когато не се бяха хванали за гърлата.
Маркъс застана пред вратата на апартамента и затвори очи, пое дълбоко въздух и чак тогава отключи вратата. Но тя се отвори не повече от сантиметър. Той напъна и чу веригата да трака от другата страна.
— Натали, оставила си веригата на вратата — извика Маркъс. Надникна пред дупката и я видя да седи на дивана пред телевизора. — Натали…
— Майната ти, Маркъс — извика през рамо тя. — Вече не живееш тук.
— Какво? Натали, пусни ме да вляза. Късно е.
— Не ми пука, че е късно — извъртя се тя. — Казах ти — вече не живееш тук.
Дори и от разстоянието, на което беше от нея, можеше да види, че очите й светят като на разярен бик по време на корида.
— Не го решаваш ти — каза той и напъна по-здраво. Веригата изскърца. — Отвори.
— А кой го решава, при положение че теб вечно те няма?
— Натали, няма да се караме през вратата. Имах ужасен ден, разбираш ли? Искам да си легна. Можем да поговорим на сутринта.
— Не, Маркъс. Няма да разговарям с теб.
— Натали, отвори шибаната врата — извика той.