— Или какво?
— Или ще я разбия.
— Ти си ченге. Доколкото ми е известно, разбиването и влизането с взлом са противозаконни.
— Не са, ако имотът е моя собственост. — Той погледна надолу към вратата на съседа и сниши глас: — Отвори вратата.
— Ще те улесня. — Тя стана от дивана с чаша червено вино в ръка. — Но няма никакъв начин да влезеш.
Тя излезе бързо от стаята.
Маркъс напъна отново. Веригата се обтегна и една люспа от боя изхвърча напред. Натали се върна в стаята с няколко костюма и ризи, преметнати през рамо.
— Ето — опита се да ги промуши през пролуката тя. — Това е всичко, което ти трябва, за да работиш денонощно. Може да отидеш да спиш на шибаното си бюро.
Той протегна ръка, сграбчи я за китката и я дръпна към вратата.
— Отвори!
— Махай се! — Притиснатата й към вратата буза изкриви лицето й и от гледката му се повдигна. — Боли ме!
Той я пусна, изправи се и ритна вратата. Веригата се откъсна от стената. От рамката на вратата се разхвърчаха трески. Натали изписка и отстъпи назад. Червеното вино се разля по килима.
— Повярвай ми, с радост бих си тръгнал, но не без вещите си.
Той грабна костюмите и се втурна към спалнята.
— Добре — извика след него тя, — защото утре сутринта ще сменя ключалката.
— Прави каквото искаш — каза той, отвори гардероба и започна да трупа дрехите си върху леглото.
— Вече не те познавам — каза тя. — Никога не си вкъщи. Разбирам, че си се връщал, по мръсните чинии в мивката и одеялото на дивана. Сякаш живея с призрак.
Маркъс взе тоалетните си принадлежности от шкафчето в банята и ги сложи в първата попаднала пред очите му найлонова торба. Натали застана на вратата.
— Мразя те — извика тя. — Наистина те мразя понякога, Маркъс!
Той се обърна към вратата. Тя отстъпи встрани и продължи да го гледа как напъхва всичко в тоалетната си чантичка.
— Пука ли ти изобщо? Живяхме заедно четири години, а ти дори не искаш да говориш с мен.
— Има ли смисъл?
— Няма ли да се развикаш поне?
— Свърших с викането — каза той и хвана ципа на чантата. Една от ризите му се закачи. Той я задърпа и скъса парче от нея. — Приключих с теб.
Метна чантата през рамо и излезе от стаята. Натали го последва, дишайки тежко.
— Ти си безполезен кретен, Маркъс — изригна тя. — Чуваш ли ме? Безполезен кретен.
Чашата се разби върху стената на сантиметри от главата му. Червеното вино потече по нея и закапа по килима.
Той се обърна и я погледна. По бузите й се стичаха сълзи. Устните й бяха червени от виното. Беше прекарал четири години с тази жена и не можеше да си обясни защо. Може би от страх пред самотата. Или не вярваше, че заслужава нещо по-добро, че му е отредено да е с жена, която го унижава толкова често, че се страхуваше да се прибере у дома. В този момент осъзна ясно, че не я обича и никога не я бе обичал.
— Сбогом, Натали.
Докато излизаше, задържа дъха си за малко, а после издиша и пое на големи глътки от хладния нощен въздух. Мислеше, че ще се почувства свободен, но в главата му се въртяха само нещата, които бе разрушил: работата, домът, връзката му. Всички се бяха изпарили или счупили и нямаше начин да бъдат поправени.
Стигна до колата си и ритна вратата така, че ламарината се изкриви. После съблече якето и пропълзя на задната седалка. В колата беше студено. Всичко се къпеше в жълтата светлина на уличната лампа над купето. Маркъс заключи вратата след себе си, сви якето под главата си вместо възглавница и затвори очи.
49
Наоми се събуди на разсъмване. Студеният утринен вятър свиреше около закованата на прозореца дъска. Слепоочията й пулсираха болезнено, дъхът й миришеше на алкохол и нещо кисело. Тя потупа по нощното шкафче за вода, сграбчи с две ръце чашата и я изпи до последната капчица.
Обърна се и опипа другата страна на леглото. Пръстите й усетиха ръката под навития ръкав на ризата. Кожата на Джордж беше мека, топла и покрита с копринени косъмчета, за разлика от тези на Дейн, които бяха дебели и остри. Джордж беше все още по дънки и риза.
Всичко се върна в съзнанието й. Вече бяха стигнали до тяхната улица, когато започна повръщането. Джордж бе държал капака на съседския кош за боклук, докато тя повръщаше брендито. Горещата сладникава миризма се бе върнала към нея и тя повърна отново. Той й бе помогнал да стигне до къщата си, после да изкачи стъпалата и бе изчакал зад вратата на банята, докато тя прегръщаше тоалетната чиния. Сигурно бе останал, за да се увери, че няма да й прилошее през нощта. При цялата омраза, с която я бе дарил градът, тя намери човек, на когото му пукаше за нея.