Наоми си спомняше, че си бе облякла нощницата, но когато провери, установи, че я е сложила наобратно. Отворът беше на гърба, а етикетът драскаше гърдите й.
Тя се измъкна тихо изпод юргана и тръгна внимателно към вратата, свивайки се, когато някоя дъска изскърцваше под краката й. Сложи си халат и пристегна колана с двоен възел. Дръжката на вратата беше ледена. Тя излезе в коридора, застана на площадката, уви ръце около себе си и се заслуша в тишината на къщата.
Фотографите още не се бяха разбудили и за миг й се стори, че нещата се връщат към нормалния си ход, че всичко, случило се през последните дни, е било ужасен сън. Но Макс не беше в леглото си и дъските по прозорците продължаваха да скърцат на вятъра, всеки момент щеше да стане девет часа и тя щеше да чуе колите на журналистите да бръмчат по улицата и ропотът на гласове отпред.
Наоми слезе на първия етаж и седна на стола си до камината.
Живееше тук от шестнайсет години, но сега, когато Макс и Дейн ги нямаше, къщата приличаше на черупка на онова, което беше някога. Всички събрани през годините спомени бяха поставени под съмнение, нямаше за какво да се хване. Джордж беше прав за новото начало. Ако искаше да оцелее, трябваше да вземе нещата в свои ръце.
Полицията не я защитаваше. С Грейс издържаха трудно дори да стоят в една стая. Майка й беше готова да й помогне, но не можеше да си позволи да я поставя в риск. Полицията и целият град искаха Наоми да страда. Искаха да я унищожат, но тя нямаше да ги улеснява. Щеше да изчака Джордж да се събуди и да си тръгне, после щеше да се опакова багажа си и да избяга.
50
Маркъс и Блейк седяха в оперативната стая в пълна тишина. Маркъс вдигна ръка да прикрие прозявката си. След като прекара нощта свит на задната седалка на колата си, се чувстваше ужасно мръсен, въпреки че бе плиснал няколко шепи вода на лицето си в мъжката тоалетна. Сакото му бе измачкано там, където Натали се бе опитвала да го провре през вратата, която той бе отворил с ритник. Никога преди това не бе проявявал насилие. Споменът за случилото се накара стомаха му да се свие. Беше действал точно като баща си.
Лиза влезе в залата със сержант Белинда Шоу, строга жена с тънки устни и пясъчноруса коса, почти бяла по краищата. Сякаш шефката нямаше достатъчно съюзници, та бе довела още един, за да го гледа намусено. Лиза не му вярваше, беше го казала ясно. Сега бе довела свидетел, ако отново станеше нещо.
Маркъс се надяваше тя да избухне, като го види, искаше да чуе всяка гневна дума, всяка нищожна забележка, която имаше да му каже, но тя направи нещо много по-лошо: престори се, че го няма в залата. Ако вземеше думата да попита нещо, тя насочваше отговора си към Блейк. Дори не поглеждаше към него.
Тя застана пред другия край на масата, а Белинда се облегна на стената и започна бавно да почуква с нокти по нея като котка, която си остри ноктите.
— Идвам от среща с началника — каза Лиза, вперила поглед в Блейк. — Той нареди да продължим да охраняваме дома на госпожица Хана. Дали вярваме, че това е правилно, не е важно: началникът казва и ние трябва да следваме заповедите му. Не е нужно да напомням, че все още съм с по-висок ранг от вас и трябва да се отчитате пред мен. Няма да толерирам приказки зад гърба си, неспазване на заповеди или скандали. Още една стъпка извън границите, и ще наложа дисциплинарно наказание. Ясна ли съм?
— Да — отвърна Блейк.
„Тап, тап, тап“, ноктите по стената.
Маркъс погледна към барабанящите пръсти на Белинда и си представи как ги чупи до кокалчетата.
— Маркъс? — попита Лиза и вдигна вежда.
— Да — отвърна той.
— Добре. Сега, Блейк, ти си с мен. Маркъс остава в офиса. Блейк ще ти звънне, ако има нужда от теб. — Тя погледна към Белинда. Очите им се срещнаха и всяка една прехвърли безгласни думи към другата. Лицето на Маркъс пламна.
Блейк стана и излезе от стаята след Лиза. Белинда се забави, ноктите й продължаваха да почукват по стената, очите й не се отделяха от Маркъс. Той й върна погледа и стегна мускули в отговор на нейната враждебност. Тя се подсмихна лекичко и напусна стаята.
Маркъс пое дълбоко въздух, сплете пръсти и ги изви.
Кръвта бликна от побелелите му кокалчета.
„Няма да оцелееш тук. Изчакай случаят да приключи и подай молба за преместване. Не можеш да играеш с тези хора.“
— Какво? — изкрещя Лиза от кабинета си. Вратата се отвори със замах и се затвори с трясък. Тя облегна ръце на масата. Един кичур от косата й се изплъзна от ухото и задиша с нейния дъх.