— Дейн Хана е изчезнал.
„Не!“
— Не е дошъл тази сутрин, както трябваше. Още ли твърдиш, че семейство Хана са невинни, Маркъс? — тя впи очи в него, изсмя се саркастично и напусна залата.
Телефонът завибрира в джоба на сакото му. Нямаше време дори да си поеме въздух.
— Детектив сержант Маркъс Кембъл — каза той, задавен от насъбралия се в гърлото му гняв.
— Сър, обажда се Едуард. Току-що минах покрай гарата с патрулката и видях Наоми Хана да влиза в нея с куфар в ръка.
Маркъс покри очи със свободната си ръка и усети, че трепери.
— Сигурен ли си, че е тя?
— Носеше бастун, тя беше. Искате ли да я последвам?
— Влез след нея и ме дръж в течение. Не я приближавай, освен ако видиш, че се готви да се качва във влака. След десет минути съм при теб.
Беше готов да затвори, но сложи отново апарата на ухото си и каза:
— И, Били…
— Да, сър?
Не казвай нищо на Лиза.
Пъхна телефона в джоба на сакото, скочи от мястото си и излезе през аварийния изход, за да не го видят.
За пръв път, откакто течеше разследването, в съзнанието му се оформи нова възможност. Не знаеше, можеше и да греши. Но се питаше дали Наоми и Дейн наистина не криеха нещо.
51
Наоми стоеше на перона с наведена глава. Денят беше студен. Очите й се пълнеха със сълзи от вятъра, бузите й горяха. Криеше бастуна си зад гърба. След ужаса на погребението на Каси повече не пипна другия бастун. Ако с този се случеше нещо, щеше да остане напълно безпомощна.
Последния път, когато дойде на гарата, за да избяга, имаше намерение да скочи на релсите, но сега думата „бягство” придоби нов смисъл за нея. То означаваше надежда.
Тя си спомни нещастната жена, която беше някога, жена, на която не бе останало нищо, заради което да живее, докато Дейн не бе сложил ръката й в своята. Сега тя изглеждаше напълно различна от по-младата си версия.
От другата страна на релсите се чу женски смях. Наоми си представи, че са я забелязали, видели са как Сляпата вдовица бяга от своите престъпления, и свали качулката си още по ниско.
Страхът подаде глава зад новооткритата й сила. Щеше ли да се наложи да бяга вечно заради престъпления, които не беше извършила? Планът й беше да отиде в Лондон, да вземе метрото до Падингтън, откъдето щеше да се отправи за Уелс. Отначало идеята да се скрие в някоя хижа до морето й се стори добра, но докато стоеше на перона, не можа да се отърве от мисълта, че просто заменя един малък град с друг, един океан — с друг, но със същия звук на разбиващи се вълни, и че самотата, от която се опитваше да избяга, щеше да я чака където и да отидеше. В новия град нямаше да познава никого. Щеше да бъде абсолютно сама. От онази вечер, когато отиде за пръв път на скалата, с нея се бяха случили толкова много неща. Старата Наоми беше мъртва, сякаш наистина беше скочила от ръба. Щом се качеше на влака, градът за нея също щеше да умре.
Всеки път, когато в главата й изникнеше мисълта да се обърне и да се прибере вкъщи, усещаше мъртвото тяло на Амбър под пръстите си и пръските топла кръв на Джоузи в лицето си. Сестра й не искаше да я погледне, защото й напомняше за нещо, което не можеше да понесе. Майка й беше слаба и крехка, трябваше да се пази. Наоми не можеше да се върне вкъщи.
— Следващият влак на перон номер три е до улица „Ливърпул”, Лондон.
Наоми пое дълбоко въздух и се заслуша в приближаващия по линията влак.
Имаше нещо ободряващо във факта, че най-после щеше да напусне Балкърн Хейтс, но то се криеше зад страха от новите пречки, пред които трябваше да се изправи: безкрайните ескалатори, потокът от преминаващи покрай нея непознати, безбройните перони, които трябваше да открие, докато стигне, а това беше само началото. И през цялото време трябваше да си държи главата наведена. Историята на Сляпата вдовица беше напуснала границите на градчето. Националните вестници също се бяха хванали за нея. Щеше да изгуби безопасността на Балкърн Хейтс. Тук поне знаеше кои врати водят до дамските тоалетни в ресторантите и барчетата, колко стъпала трябваше да измине, за да отиде от главната улица към Ийст Хил. Познаваше всяка своя стъпка. С новата надежда се връщаше и старият страх, че можеше отново да се изгуби в тъмното като на онази автобусна спирка, но този път нямаше да има кой да я намери.
Заслушана в приближаващия влак, в скърцането и стърженето на металните колела, тя си спомни как само преди няколко години бе мечтала да слезе от перона на железопътната линия.
Влакът спря, спирачките изпищяха пронизително и вълната студен въздух облъхна лицето й. Сърцето й забърза ритъм.