Вратата се отвори. Наоми опипа стъпалото с бастуна и качи единия си крак на него.
Една ръка я хвана за рамото.
Тя се закова на място с ръка върху парапета за качване.
Единият й крак беше на перона, другият — във влака.
— Не го прави, Наоми. Беше Маркъс.
— Не мога да остана тук, Маркъс. Не се чувствам в безопасност.
— Аз ще ти осигуря охрана. Обещавам.
Тя продължи да стиска парапета, докато кръвта се оттече от ръката й и усети боцкане на иглички в пръстите си. Изходът беше пред нея, но миналото я държеше здраво за гърба.
— До гуша ми дойде от обещания, Маркъс. Никой не знае какво може да ми се случи, ако остана.
— Така е, но знам какво ще стане, ако заминеш. В очите на всички ще изглеждаш виновна. Ще нарушиш условията по гаранцията и ще трябва да чакаш датата на процеса в килия. Ще те търсят из цялата страна.
Наоми се олюля. Краката й се разтрепериха.
— Ако останеш, ще мога да те защитя. Ако тръгнеш, ще трябва да бягаш цял живот. — Той въздъхна, тя усети топлината на дъха му по врата си и надуши кафето, което бе пил наскоро. — Не можем да намерим Дейн. Мислим, че е избягал. Сега изглежда виновен за всичко и не мога да го защитавам повече. И теб няма да мога да защитя, ако заминеш.
Въпреки че самата тя бе планирала бягство, когато чу, че Дейн е изчезнал без нея, сърцето й обърка ритъма си. Мъжът, на когото бе вярвала безрезервно години наред, я бе изоставил.
— Ще се качвате ли, госпожо? — извика един човек от перона. — Влакът ще тръгне всеки момент.
Изчезването на Дейн беше още една причина да се качи във влака и да потърси ново начало. В Балкърн Хейтс не бе останало нищо, за което да съжалява. Какво щеше да направи Маркъс? Щеше ли да я остави да замине? Или щеше да я прибере в участъка с белезници?
Тя върна крака си на перона и при свирката на кондуктора направи крачка назад. Вратите на влака се затвориха, запращайки топъл въздух в гърба й.
— Ще направя всичко възможно да си в безопасност, Наоми. Пред дома ти ще обикаля патрул, докато не открия кой стои зад всичко това.
Влакът се изниза покрай нея. Новото й начало запълзя след него по релсите.
— Надявам се…
— Да? — каза Маркъс, докато я водеше към изхода.
— Надявам се да си прав.
52
Куфарът падна звучно на пода. Наоми го остави там. Не можеше да го върне в гардероба да събира отново пластове прах. Мисълта, че ще я чака до вратата за ново бягство, я утешаваше, даваше й усещането, че все още имаше някакъв контрол над ситуацията.
Тя се заслуша в шума на къщата: потракването на тръбите, капките от чешмата в кухнята, дъската на прозореца, която скърцаше леко. Отново беше тук, прогонена от света, зад тези стени.
Повече не можеше да си затваря очите за някои неща. Преди опита за бягство тя беше съсредоточила цялата си енергия върху деня, когато полицията щеше да осъзнае, че е сбъркала, че тя е невинна, както ги бе уверявала, но сега, отново у дома, трябваше да приеме факта, че тази надежда е сляпа, примитивна техника за оцеляване. Щеше да има процес. Щяха да я изкарат пред съдийското жури и да я разпънат на кръст. Журито щеше да я наблюдава под лупа, да отбелязва всяко нейно запъване, всеки нервен тик. Семейството й щеше да гледа от балкона, а хората от града щяха да се тълпят отпред в очакване на присъдата — съвременния вариант на лов на вещици. Нямаше представа дали Дейн щеше да е до нея, или все още щеше да бяга.
Дейн бе успял да направи онова, което тя не можа. Беше избягал. Тя се опита да си представи как би изглеждал новият му живот. Щеше ли да се премести в друго малко градче, както планираше да направи самата тя, или щеше да се изгуби сред врявата на големия град? Щеше ли в бъдеще да срещне друга жена, или щеше да продължи да мисли за нея и да се върне, когато всичко отшуми? Въпреки всичко случило се между тях все още го обичаше и знаеше, че винаги ще е така.
Тя влезе в кухнята и седна до масата.
— Ти си в безопасност. Маркъс ще те пази — си каза уверено.
— Дали ще успее?
Тя подскочи, въпросът я сръчка в гърба като прът. Накъсаното дишане на Джоузи се чуваше от раната, където онзи нож бе влязъл и разпорил гърлото й.
Наоми отвори уста да каже нещо, но усети студено метално острие върху бузата си и замръзна.
— Обичаш ли да разбиваш сърцата на хората, Наоми? Острието се плъзна надолу към врата й.
Полицаите скоро трябваше да се появят. Да дойдат до вратата и да я проверят. Щяха ли да пристигнат навреме? Или щяха да дойдат само за да заснемат кръвта по стените?
— Онова, което се случи между мен и Дейн, приключи. — Наоми преглътна и усети острието върху кожата си. — Не го искам, Джоузи, искам само…