— Искаше да ни разделиш от самото начало.
— Исках да продължа напред, но той продължаваше да идва, не ме оставяше на мира.
Ножът се притисна по-силно към кожата й.
— Не ме лъжи. Той беше единственият мъж, който някога те е пожелавал. Разбрала си, че няма да имаш шанса да срещнеш друг, затова си го поиска обратно. Поиска да го отмъкнеш от мен.
— Ако исках това, щях да избягам заедно него. Щяхме да тръгнем заедно. Но не стана така. Той избяга без мен.
Джоузи се засмя. Звукът заклокочи в гърлото й, сякаш там беше пълно с кръв.
— Това ли си мислиш? Че е избягал? Стомахът на Наоми се преобърна.
— Къде е той, Джоузи?
Дръжката на ножа изкънтя в черепа й. Главата й отскочи от масата, тя се свлече към пода и по скалпа й бликна кръв. Джоузи я сграбчи за косата и я върна на стола. Хвана ръцете й и ги изви назад. После уви някакво въже около китките й и започна да го стяга, докато кожата й пламна, но Наоми не обърна внимание, беше се съсредоточила в пулсиращия връх на скалпа си. Зави й се свят.
Столът се завъртя и задните му крака изскърцаха зловещо по пода. Наоми се залюля на седалката му.
— Какво мислиш да правиш с мен? — Попита тя шепнешком.
Джоузи застана на колене и омота въжето около глезените й.
Нещо мокро и кисело потече от устните й и закапа в скута й на гъсти капки.
Джоузи хвана гърба на стола и го повлече извън стаята. Задните крака заподскачаха по дупките между дъските на пода и едва не се счупиха в прага на вратата. Зад тях оставаше кървава следа. Столът отново се върна с трясък на четирите си крака.
— Искам да ти покажа нещо — каза Джоузи, обикаляйки около стола. — Хей, ела на себе си — зашлеви я по лицето тя. После се наведе и сложи ръка на коляното й. — Искам да се съсредоточиш, ясно?
Наоми кимна и усети, че слагат в скута й нещо леко, пощенска картичка или снимка. После още една и още една, и други неща, които не успя да разбере какви са, докато купчината не се плъзна и разпиля по пода.
— Знаеш ли какви са тези неща?
Наоми поклати глава и стисна зъби срещу надигащата се от стомаха й стихия.
— Всички неща са твои. Снимки на двама ви, твое бельо, твоя четка за коса, твой парфюм. Дейн държеше всичко под леглото ни. Чукаше ме на него, но е мислел за теб. Била си неизменно с нас, криела си се под леглото. Казваше, че те е преживял, че сега само те съжалява. И аз, глупачката, му вярвах. Бях такава идиотка, че се хванах на лъжите му. Но ще ви покажа, че не съм загубенячката, за която ме мислите.
— Ти ли… — Наоми се запъна. Не можеше да го каже, не искаше да чуе отговора. — Ти ли нарани Макс? Моя Макс?
— Щях да го направя. Ти заслужаваш да разбереш как се чувства човек, когато му отнемат всичко. Но явно не съм единствената, разбрала какво представляваш. Колко други си прецакала в живота си, а? Колко сърца си разбила?
— Какво ще правиш?
Джоузи я стисна за гърлото. Дългите нокти пробиха кожата й.
— Ще направя така, че да почувстваш същата болка, която ти ми причини — изсъска тя. Лицето й беше толкова близо до Наоми, че думите опариха кожата й. — Когато свърша с теб, ще ме молиш да те убия.
Мускулите на Наоми сковаха тялото й и притъпиха туптящата болка в скалпа. Крайниците й натежаха, вратът й се пречупи, парализата се промъкна в нея и всичко утихна.
53
Събуди я дълбок демоничен глас. Нещо барабанеше по главата й.
Бам, бам, бам.
Отне й известно време, докато осъзнае, че това са ударите на собственото й сърце. Спомни си, че я удариха с нещо твърдо и тежко.
— Какво виждаше Дейн в теб? — попита някой. — Ти си толкова слаба.
Дрезгавият глас беше различен, не можеше да каже със сигурност дали е на жена или мъж. Вдигна ръка да изтрие стичащата се по гърба си кръв, но около китките си имаше въже.
— Все те съжаляваше — продължи гласът. И тогава си спомни.
Опита се да открие откъде идва гласът, но всичките й сетива кървяха заедно с тялото.
— Не спираше да говори за теб. Пред мен, пред всички. Отблъскваше ме, а аз можех само да гледам отстрани как крадеш живота ми.
Наоми се дръпна назад, столът се катурна и тя падна на пода. Главата й се удари в дъските. Болката я заля като гореща вълна.
— ТОВА БЕШЕ МОЯТ ЖИВОТ!
— Съжалявам… — прошепна тя. Стаята около нея се въртеше все по-бързо.
— Късно е за това.
Джоузи прокара върха на ножа по лицето на Наоми. Острието одраска кожата й.
— Търпях те твърде дълго — продължи тихо Джоузи. — Надявах се един ден да ни оставиш на мира. Но ти не спря, Дейн продължаваше да мълви името ти насън и да ме нарича Наоми по погрешка. Сякаш никога не му бях достатъчна, любовта ми не можеше да запълни оставената от теб празнина.