Тя махна ножа от лицето на Наоми и размаза кръвта по лицето й. Очите на Наоми се напълниха със сълзи.
— Не спирах да плача дори когато правехме секс. Загасях лампата, но той продължаваше да стиска очи. Мислеше за теб, докато ме чукаше. За него аз бях едно нищо, торба месо, с която се залъгваше, докато копнееше за истинска плът. Когато свършеше, се обръщаше на другата страна, показваше ми гърба си, сякаш се опитваше да излъже себе си, че не аз, а ти лежиш до него.
— Джоузи, аз…
— Млъквай! — изкрещя тя и насочи пръст към лицето й. Нокътят й докосна носа на Наоми. — Веднъж искам да бъда чута. Повече няма да живея в сянката ти.
Дъските заскърцаха. Тя закрачи напред-назад из стаята.
Наоми стисна зъби, за да не повърне.
— И когато си мислех, че няма как да те намразя повече, той влизаше отново в мен и в същото време беше толкова далеч. Сякаш не беше там, криеше се зад очите си в свят, до който нямах достъп. Имах чувството, че някакъв непознат се притиска в мен, поти се, диша в лицето ми.
— Започнах да се взирам в огледалото, все търсех части от тялото си, които бих могла да променя, за да заприличам на теб. Мислех, че Дейн най-накрая ще ме обикне, така както обичаше теб. Наблюдавах те, знаеше ли го? Наблюдавах как живееш жалкия си живот и се опитвах да се уча от теб. Копирах походката ти. Слушах те как говориш с хората, исках да достигна същата интонация, да повишавам и снишавам глас на местата, където ти го правиш. Държах се като теб и му го показвах с надеждата да види теб в мен и да се влюби и в двете ни, изгубен в моето тяло. Исках да ти дам място вътре в мен, за да имам цялата му любов, цялото му внимание, да го имам за себе си. Но каквото и да правех, колкото и да се стараех, го отблъсквах още повече.
— Джоузи…
Тя чуваше как ножът свисти във въздуха, докато Джоузи крачеше из стаята, жестикулираше и говореше.
— Тогава осъзнах, че не съм го изгубила. Защото никога не е бил мой. Той все още беше влюбен в теб. Намразих те за това, исках да усетиш поне малко от болката, която изпитвах аз. Онази вечер, когато дойдох у вас, исках да ти направя нещо много лошо, но проклетото куче беше там и започна да ме лае. После видях как Дейн почука на вратата ти, как те закара до работа, как ти държеше вратата, за да излезеш от колата. Гледаше те така, както никога не бе гледал мен. Тогава хвърлих онази тухла през прозореца на кафенето, но не те уцелих. Всеки път, когато исках да се разправя с теб, ти ми се изплъзваше. А после стана онова убийство и ти, точно ти се спъна в трупа. Винаги става дума за теб, нали? Онези жени дори не можеха да умрат, без ти да се окъпеш в светлините на прожекторите.
Ножът изтрака по дъските на пода. Джоузи се наведе и го вдигна.
— Но всичко се подреди отлично. Някой убиваше жени и понеже ти все беше наоколо, ако нещо се случеше с теб, можеше да минеш за следващата жертва.
— Но там, в гората… часовника на Дейн…
Джоузи сграбчи брадичката на Наоми и заговори в лицето й.
— Вече не знам в какво да вярвам — прошепна тя. — Докато бях в болницата, се замислих щях ли да разпозная докосването му, ако нападателят беше Дейн. Щях ли да разпозная дишането му, аромата на кожата му? Виждах само, че си под мен, покрита с кръв. Паднах на земята и на светлината на луната видях как ти избяга. Видях, че мъжът тръгна след теб. Не мога да кажа дали беше Дейн или не. В мрака видях само силует, нищо повече. Двамата ме оставихте там, докато кръвта ми изтичаше и калта запушваше гърлото ми.
Гласът й утихна, докато си припомняше нощта, която промени живота и на двете.
— Губех толкова много кръв, че едва намерих сили да загреба кал от земята и да запуша раната. Мислиш, че е много болезнено да те ударят в главата? Опитай се да набуташ камъни и кал в собственото си гърло и да го затвориш напълно. Представи си как лежиш на земята и чакаш да умреш, докато нощта се изнизва, а с нея — и всяка капка топлина от тялото ти. Не усещах нищо освен студа и буцата пръст в гърлото си. Не мислех, че Дейн може да ме остави в такова състояние, но го принудих да избира. Мен или теб.
— Защо, Джоузи? Защо каза на полицията, че аз съм те нападнала?
— Винаги става дума за теб, нали? — Тя сграбчи косата на Наоми, дръпна главата й назад и допря острието на ножа до врата й. — Само се чуй!
— Съжалявам — прошепна Наоми.
— Ти… — изсъска Джоузи и пусна косата й. — Ти започна всичко това. Ти го отделяше от мен. Ти беше онази, която той избра. Не мога да оставя да ти се размине заради онова, което ни причини. Затворът е прекалено добро място за теб.