Студеният вятър засвири в процепа между вратата и рамката.
— Ехо?
Макс промъкна глава в пролуката и залая яростно в нощта.
Мъртвите листа шумяха по алеята. Въздухът тежеше от влага.
Макс продължаваше да лае.
— Ехо? Има ли някого?
Тя чу нечие дишане. Развълнувано дишане, забавено съзнателно, излизащо с мъка от ноздрите на непознат човек, вибриращо в такт със сърцето му.
— Кой е там?
Лаят на Макс отекна надолу по пустата улица, удряйки се във всяка затворена врата и всеки затъмнен от завеса прозорец. Ако непознатият нахълташе в дома й, никой нямаше да види. Никой нямаше да знае какво се случва с нея.
Вятърът подгони листата по пътя и скоро започна да сипе дъжд върху тях. Тихата улица се изпълни с различни шумове. Желязната порта в дъното на градината се удряше в рамката си и скърцаше, засилваше се от инерцията и пак се удряше и скърцаше.
— Кажи ми кой си. Кой е там?
Наоми застана на прага с треперещи крака и се заслуша в дъжда и в собственото си забързано дишане. Адреналинът пресуши устата й и вътрешната страна на бузите й залепна за зъбите.
Стъпките тръгнаха надолу по пътеката. Пантите на портата изскърцаха за последен път, после се затръшна. Стъпките се отдалечаваха уверено по улицата, превръщайки се в шепот. Тя се взря невиждащо в нощта, а дъждовните капки поеха надолу по бузите й като сълзи.
5
Маркъс влезе в претъпканата оперативна зала минута след колегите си и зае най-близкото до вратата място.
Беше в Балкърн Хейтс само от два месеца, но вече търсеше всяка възможност да избяга оттук. Колата му винаги беше с лице към магистралата, дрехите му бяха сгънати и готови да бъдат опаковани всеки момент. В това място имаше нещо, което го държеше неспокоен и постоянно на нокти.
В стаята беше горещо и задушно. По-голямата част от пространството бе заета от огромна маса, която принуждаваше служителите да се блъскат около нея или да стоят до стената на пръсти, които рано или късно изтръпваха в коравите обувки от униформата. Облегалките на столовете опираха в стените, а масата бе осяна с ивици мастило, които сякаш образуваха малки сини вени в дървото.
Лиза застана начело на масата и зачака всички да облегнат гърбове по стените, насочвайки вниманието си към нея. Маркъс се бе научил да не застава изцяло обърнат към Лиза, така имаше пряк очен контакт с нея, а той бягаше именно от погледа й.
Скоро всички се напъхаха в стаята, вратата се затвори и се възцари тишина. Всички я чакаха да заговори.
Маркъс беше впечатлен да види толкова много полицаи, които да работят само по един случай в град с големината на Балкърн Хейтс. Но като отметна униформените полицаи, истината бързо излезе наяве. По случая бяха ангажирани само четирима.
— Настанихте ли се? Добре. — Лиза се вгледа в лицата на хората си. Очите й се спряха на Маркъс и едно мускулче на врата й потрепна. — Кембъл, запознай ни със случая.
Всички очи се обърнаха към него. Море от лица със здраво стиснати устни.
— Жертвата — двайсет и пет годишната Каси Дженингс — е била убита между осем и десет часа вечерта на 13 октомври 2017 година — започна той, после усети, че гласът му трепери, и се прокашля. — Причината за смъртта е асфиксия при удавяне.
— Удавяне? — попита една жена полицай.
Маркъс още не бе запомнил имената на всичките си колеги. Той се загледа в служителката, чиято кестенява коса бе хваната на кок и в чиито кафяви очи проблясваха златисти точици. Името беше на езика му, но не успя да го каже.
— Удавена в собствената си кръв — довърши набързо Лиза. Мълчанието увисна над главите им. Той се запита дали в момента не си представят какво е да се задавиш в собствената си кръв, дали усещат топлината й в дробовете си.
— Тялото е било открито на улица „Сейнт Питър“, около три и четиридесет вчера следобед от ученик на име Джеймс Дей — продължи той. — Кръвта по стената, на която е намерено опряното тяло, показва, че убийството е било извършено там и трупът не е местен от другаде. Първите лабораторни резултати потвърждават, че кръвта е на жертвата. По малката проходна алея няма улични светлини, затова е било удобно да я нападнат там.
Той сведе поглед към бележките си, не защото не си спомняше всяка подробност — проблясъка на белите кости, залязващото слънце в очите на мъртвата, — а защото напрежението бе замъглило остротата на ума му.
— Фаталната рана е нанесена с нож в гърлото. Дължината й е приблизително двайсет сантиметра, а широчината — седем. Оръжието е прерязало дясната каротидна артерия, причинявайки загуба на кръв. Налице са сериозни поражения на езофагеалната клапа и въздушните пътища, което е дало възможност на кръвта да нахлуе в дробовете. По първоначални данни раната може да е била нанесена от кухненски нож с плоско острие, дълго около двайсет и пет сантиметра. От неравните ръбове на раната можем да заключим, че острието е било затъпено от употреба, в раната са открити следи от препарат за миене на съдове и хранителни остатъци, което предполага, че преди това ножът е бил използван в кухня. Самото оръжие не е открито. Криминалистите са изпратили материал за експертиза на ДНК, свързваща престъплението с трети човек. Чакаме резултатите. Но първите анализи потвърдиха следи от латекс по врата на жертвата, което може да означава, че въпросната личност е носела ръкавици.