— Дейн те нарани, не аз. Аз не съм ти направила нищо.
— Ти се чука с него тук, в тази къща. — Наоми усети слюнката й по лицето си. — Ти му даде надежда. Даде му причина да ме отблъсне още повече. Накрая живеех с човек, който гледаше не в мен, а през мен, който мълчеше като риба, сякаш живееше сам, а не с мен. И точно когато започна да се предава, да приема мисълта, че няма да те върне обратно, ти го привика отново. Почти си го бях спечелила. Но ти някак си разбра.
— Не съм, кълна се — успя да каже Наоми през пресъхналите си устни. — Беше момент на слабост. Току-що бях намерила тялото на Амбър. Бях ужасена. Исках да се почувствам в безопасност.
— Затова взе единственото, което имам.
— Съжалявам.
— Стига вече. — Джоузи подсмъркна в опит да спре сълзите и въздъхна дълбоко. — Известно време ще те имат за мъченица, но аз съм готова да го понеса. Ще съм до него, когато се нуждае от утеха, и скоро той ще осъзнае, че единственото, което има, е там, точно пред очите му. Ще ми прости за онова, което му причиних; ще разбере защо бях ядосана.
— Какво му направи, Джоузи? Къде е той?
— Той няма да може да каже… — прошепна тя — няма да иска да им каже, че съм била аз. Ще разбере защо е трябвало да го направя.
— Ти си луда — каза Наоми.
— Заради теб. Ти си виновна за всичко.
Ножът отново се притисна към врата на Наоми.
Из къщата се разнесе звън. Пронизителният звук премина през ушите й и на нея отново й прилоша.
Ножът се отдели от врата й. Джоузи набута нещо в устата й и то одраска основата на гърлото й. Повдигна й се, очите й се изпълниха със сълзи.
— Само звук и ще те убия, без да ме интересува кой е отвън.
Джоузи вдигна ципа на якето си догоре и отиде към вратата.
— Кой е?
— Здравейте. Аз съм Джордж, съседът на Наоми.
„Джордж“.
— Аз съм сестрата на Наоми. Радвам се да се запознаем.
„Вслушай се в гласа й, Джордж. Виж белега на врата й.
Осъзнай истината.
— Аз също. Наоми тук ли е?
— Спи.
Ако Джордж си тръгнеше, Наоми щеше да умре. Онова, което беше в гърлото й, беше прекалено голямо, за да може да го изплюе и извика. Тя залюля стола си толкова силно, че той падна на една страна със силен звук.
— Какво беше това? — попита Джордж.
За миг настъпи тишина. Наоми усети как напрежението скочи и из въздуха запрехвърчаха искри.
— Искам да видя Наоми.
— Казах ви, че спи.
Наоми започна да крещи, колкото й позволяваше набутаната в устата кърпа. Главата й се изпълни с кръв.
В коридора се чу боричкане. Двама души се хвърлиха един към друг с викове и удари. Джоузи извика силно в мига, когато нещо се удари в стената и вратата се затръшна.
— Какво става, за бога? — попита Джордж и застана над Наоми. Дъските под тялото й се размърдаха, когато стъпките му приближиха, и от нечии устни се изплъзна слаб стон.
После всичко затихна.
Наоми зашари с невиждащи очи и се заслуша в гъргорещия звук, идващ някъде от стаята. Успя да извади кърпата от устата си и заедно със слюнката повърна и един чорап.
— Какво й направи? — попита тя.
Нещо тежко падна на земята и въздухът от движението облъхна лицето на Наоми.
— Какво направи?
— Направих нещата много по-интересни.
54
Маркъс седеше на бюрото си и преглеждаше записите от камерите, сложени на изхода на града. Очите му горяха от взирането в екрана и оглеждането на толкова много лица. Нито едно не беше на Дейн. Той не само бе избягал от града, но го бе направил незабелязано.
Лиза угаси лампата в кабинета си и заключи вратата.
— Изключих телефона си и ще го оставя така до сутринта.
Имам нужда от сън.
Той кимна, без да отмества поглед от монитора.
— Как се чувства човек, чието твърдо убеждение е било напълно погрешно? — попита тя.
— Не съм сгрешил.
— Главният ни заподозрян избяга.
— Твоят главен заподозрян, не моят.
Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.
— Да не си мръднал оттук, докато не го намериш. Не ме интересува колко време ще отнеме. Ти забърка тази каша, ти ще я оправиш. Ясно?
Той събра цялата си енергия, за да кимне.
— Искам те в кабинета ми в осем сутринта. Трябва да поговорим за бъдещето ти тук.
Тя се обърна и излезе, преди той да мигне. Маркъс въздъхна и разтърка очи.
Часовете отлитаха като минути; нямаше време да открие истинския виновник. Ако му отнемеха изцяло случая, щеше да изгуби работата си, преди да стигне до края. Наоми щеше да влезе в затвора, нямаше защо да се самозалъгва. Беше изгубил доверие в системата и в заповедите на Лиза.