Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади няколко папки с подробности за хората в живота на Наоми, доклади от медицинските служби, предишни нарушения. Прокара поглед по списъка и въздъхна. Дъхът му раздвижи страниците. До всяко изписано с черно мастило име беше сложил червено кръстче, след като не бе открил нищо, свързано с нападението над Наоми. Краищата на страниците ставаха все по-оръфани, тъй като раздразнението му от безполезния труд се увеличаваше. Беше чел документите няколко пъти, но започна отново, зарови се в живота на непознатите хора, сякаш истината можеше да изскочи от редовете.
За него беше ясно, че човекът, убил Каси и Амбър, същият, който бе нападнал Джоузи в гората, беше виновен и за изчезването на Хейли Милър. Беше абсолютно сигурен в това. Само трябваше да го докаже.
Часовникът на Дейн беше намерен на местопрестъплението с кръвта на Джоузи върху циферблата.
Грейс Кенеди беше най-добрата приятелка на Хейли Милър и пазеше някаква тайна от всички, дори и от съпруга си.
Сестрата на Хейли имаше връзка с мъж, разпитван във връзка с изчезването й.
Джоузи мразеше Наоми и очевидно бе излъгала полицията за нападателя, за да разкара Наоми от живота си.
А Блейк, част от разследването на всичко това, познаваше отвътре всяка намерена от разследването улика и можеше да прикрие следите си, преди да го разкрият.
Цялата работа беше една голяма бъркотия.
Маркъс отиде в кухнята да допълни чашата си с кафе, извади телефона от джоба на сакото си и набра служебния номер на патрула.
Представи си Били и Кейт в патрулката пред дома на Наоми да дъвчат пържени картофи и да ръсят пликчетата от „Макдоналдс“ по пода на колата.
— Били, как е тя?
— Ами ние… отидохме да си вземем по едно кафе.
— Преди колко време? — попита той.
— Преди петнайсет минути.
Той стисна чашата в шепата си.
— Връщайте се веднага и я проверете. Следващия път си пригответе термос.
— Извинявай.
Той затвори и въздъхна. Почти разбираше защо Лиза е толкова агресивна. Почти.
Занесе чашата с кафето обратно на бюрото си и видя, че записът от камерата продължава. Трябваше му сън, но не можеше да предаде Наоми; не можеше да остави Лиза да победи. А и отвън го чакаше само студената задна седалка на колата и надничащото през прозорците нощно небе.
Той отпи от кафето, отвори едно досие и започна да чете, повтаряйки всеки факт в ума си, докато съзнанието му се замъгли.
Телефонът прозвуча в тишината като писък.
Маркъс разтърка очи и не спря, докато очните му ябълки не започнаха да скърцат под пръстите. После вдигна телефона.
— Ало?
— Това ли е… — жената замълча за момент, сякаш четеше името му от визитка — детектив сержант Маркъс Кембъл?
— Говорите с него — каза той и скри една прозявка зад шепата си.
— Казвам се Алисън Мур, главна сестра на спешното отделение в болницата на Балкърн Хейтс. Страх ме е, че закъснях…
— Времето няма значение. Така или иначе, още съм в службата.
— Не, имам предвид… някой от колегите ми е трябвало да се обади по-рано, но е станало някакво недоразумение.
— Какво има?
— В досието на Джоузи Калахан пише, че трябва да информираме вас или инспектор Елиът, ако има промяна в състоянието на пациента.
— Точно така.
— Пациентката напусна болницата по собствено желание. Стомахът на Маркъс инстинктивно се сви. Устата му пресъхна.
— Но… в добро състояние ли е, за да си тръгне сама? Не можахте ли да я задържите?
— Опитахме, но тя беше много настоятелна. Нямахме основание да я задържим, защото няма причина да мислим, че е опасна за себе си или за другиго. Понеже вече беше вън от опасност за живота, щяхме да я преместим в друго отделение, но тя вдигна ужасен скандал.
— По кое време напусна болницата?
— Около три следобед вчера.
— Вчера?
— Съжалявам, че се обаждаме чак сега, опитах да се свържа с инспектор Елиът вечерта, но ме препратиха към гласовата й поща.
— Благодаря ви за обаждането.
Маркъс приключи разговора и се загледа в празните бюра.
Дейн беше изчезнал. Джоузи бе излязла от болницата. Наоми беше сама.
Стана от бюрото, изгълта на екс изстиналото кафе и грабна сакото от закачалката.
Беше време да поговори с Джоузи.
55
Джордж лежеше под прозореца и дишаше тежко. Дробовете му хриптяха. Джоузи пусна ножа на пода и той изтрака. По лицето на Наоми имаше нещо мокро и топло. Джоузи хвана стола и го повлече по пода на четирите му крака.