— Защо? — извика Наоми. Сълзите потекоха по лицето й.
— За да разбереш какво е да си на моето място — изръмжа Джоузи. — Да видиш какво е, когато ти отнемат всички, които обичаш.
— Какво му направи?
Джоузи закрачи из стаята. Дъските заскърцаха под краката й.
— КАКВО МУ НАПРАВИ?
— Исках да го намушкам някъде долу, но острието влезе между ребрата му. Може да съм пробила белия му дроб. Дишай, Джордж. Нека да чуем къде е раната.
В отчаянието си Джордж задиша бързо и накъсано.
— Да, май наистина съм пробила дроба. Не е най-приятният начин човек да си отиде, но пък не биваше да се намесва, нали? Ето какво става, когато хората те допуснат в живота си, Наоми. Ти ги съсипваш.
— Ти си ужасна. — Наоми се наведе рязко напред. Въжето се затегна около китките й.
— Поеми си отговорността — извика Джоузи. — Ти си причината това да се случи, не виждаш ли? Нищо от това нямаше да го има, ако беше оставила Дейн да продължи живота си. Ако го бе оставила на мен.
— Обвиняваш ме, но ти забърка всичко това. Толкова си обсебена от него, че не виждаш колко слаба си всъщност. Не бива един мъж да определя същността на жената, но ти го позволяваш, зарязваш собствения си живот и унищожаваш другите само защото не можеш да намериш пътя си.
— Нямаш представа какво преживях — отвърна Джоузи. — Нямаш представа какво ми костваше да оцелея, да стигна дотук. Братята ми ме малтретираха с години, пияната ми майка не ме поглеждаше, защото бях в сянката на мъртвата си сестра. Тогава реших да направя нещо за себе си. Най-накрая срещнах човек, който разбираше болката ми и не се боеше от нея. Знаеше какво е да живееш въпреки нараненото си сърце. Двамата се разбирахме, обичахме се, но ти отне единственото хубаво нещо, което имах.
Тя наведе стола на Наоми назад и подсмъркна.
— Искам да усетиш това — каза тя и прокара вързаните ръце на Наоми по ръката си. На места кожата беше грапава, сякаш пипаше дреха с копчета. — Усети ли? Братята ми обичаха да си гасят цигарите в мен просто защото можеха. Мама беше винаги пияна и не чуваше писъците ми. Когато сестра ми изчезна, завлече със себе си и ума на мама. Тогава стана още по-лошо. Бях сама години наред, докато не срещнах Дейн. Не мога да ти позволя да ми го отнемеш, Наоми. Не мога отново да остана сама. По-добре да умра.
Наоми чу, че дишането на Джордж се влошава. Нещо хъркаше в гърдите му и тя беше сигурна, че е кръв.
Изведнъж в главата й нахлу мисъл и изтри всяка надежда, която Наоми имаше. Полицаите нямаше да дойдат и Маркъс никога нямаше да открие истината. Двамата с Джордж щяха да умрат.
В този момент звънецът на вратата иззвъня и всеки шум в стаята умря.
56
Джоузи и Дейн живееха в малък апартамент в по-бедната част на града, където пътищата бяха с дупки, а поляните около тях — обрасли с бурени. Блокчето с апартаменти някога явно бе будило завист у съгражданите им, но трийсет години по-късно тухлите вече бяха покрити с плесен и дори се ронеха от дъждовете и студа. Шахтите бяха запушени от гниещи листа и дъждовната вода се процеждаше от тях като гной от рана.
Маркъс застана пред входната врата и натисна звънеца за апартамента на Джоузи. Тя бе побързала да напусне болницата, но оглеждайки блока, Маркъс не можа да измисли поне една причина защо.
Той надникна през счупеното стъкло на вратата към общия коридор. Под стълбището беше набутан изхвърлен от някого диван. Чифт зелени котешки очи блеснаха от сенките и се втренчиха в него от другата страна на стъклото.
Той отново натисна звънеца. В същия момент един порив на вятъра удари във вратата, отворя и я затвори с трясък. Маркъс я бутна, огледа стълбището, после погледна през рамо към автомобила си. Изведнъж му прилоша от глад. Кафето кипна в корема му, изтощението притисна очите му. Замисли се дали да не се върне в топлото купе, но в същия момент дъждът започна отново и първите капки намокриха врата му.
Коридорът миришеше на мухъл, влагата бе нашарила стените и тавана с кафеникави точици. Пред една врата някой бе зарязал детска пластмасова чаша, пълна с фасове. Водата вътре беше черна от катрана. Той се заслуша в тишината на сградата и скърцането на вратата зад себе си. Обзе го чувство на безпокойство, затегна се около врата му като примка, оставаше само някой да го бутне от стола, за да увисне обесен на въжето от лоши предчувствия.
Той тръгна по стълбата, спря на първата площадка и се заслуша в скрития живот от другата страна на стените. Макар да не можеше да види лицата на хората там, ги съжали. Каквото и да бяха направили с живота си, всички те бяха избрали да останат тук.