Зад вратата на апартамент номер 14 избухна свада. Маркъс трепна и сви пръстите си в юмруци. Пое дълбоко въздух и тръгна към следващия етаж.
Там цареше съвсем различна атмосфера от тази на първия. Сякаш нямаше нищо, освен затвореният въздух и кипящият долу живот. От една пукнатина в тавана капеше вода и попиваше в килима на общото помещение.
През годините Маркъс се бе научил да чува под повърхността. Щом космите на ръцете му настръхваха и коремът му се свиваше, той разбираше, че зад тишината се крие нещо лошо.
Пристъпи към осемнайсети апартамент и спря, когато видя, че вратата е открехната. Не знаеше, че ръцете му треперят, преди да я бутне с върховете на пръстите си. Пантите изскърцаха. Светлината влезе в коридора и насече мрака, който бе заел останалата част от апартамента.
— Госпожице Калахан? — почука той по дървената част на вратата. Звукът отекна във вътрешността. — Аз съм детектив Кембъл. Сега ще вляза.
Направи крачка напред и натисна ключа за лампата на стената. Нищо. Опита отново — цък, цък, цък, — но мракът като че ли се сгъсти. Взе фенерчето от колана на кръста си и насочи лъча към краката си. Светлият кръг запълзя из мръсния килим и тръгна по пожълтелия от цигарен дим тапет на стената, отлепен по краищата. Върна лъча към килима и го задържа. По него имаше тъмни засъхнали петна. По челото и гърба му изби студена пот. Той пристъпи напред и се наведе, за да огледа червените следи. Изстърга една с нокът и я разтърка между пръстите си. Кръв.
— Джоузи?
Той се изправи и вдигна фенерчето. Лъчът заигра в треперещите му ръце и освети стената към следващата стая. Стигна до вратата и обиколи вътрешността на хола с фенера, насочвайки го към дивана, телевизора, масичката за кафе, отрупана с останки от храна, покрити с дебел слой плесен. Мухите жужаха в мрака, преминаваха през светлия лъч и хвърляха страховити сенки по стените. Маркъс ги разгони с опакото на ръката си.
Някакъв звук го накара да се закове на място: далечно потракване по метална повърхност. Успя да възпре подтика да размаха фенерчето, за да прогони жужащите мухи, и напрегна слух. Звукът се чу отново. Той се върна към антрето на апартамента, обърна глава надясно и тръгна след звука към една затворена врата.
Маркъс беше сам в този апартамент, не беше поканен и само неговата дума можеше да потвърди, че вратата беше отворена, когато бе дошъл, воден от идеята, че Джоузи крие нещо от тях. Ако откриеше нещо, трябваше да обяснява защо и как, а ако пострадаше, никой нямаше да знае къде да го търси.
Всичко можеше да се обърка.
Той сложи ръка на дръжката. Вратата се отвори и вълна от невъобразима воня го удари в носа.
Кръв. Урина. Фекалии. Потта смърдеше отвратително в топлата стая. Светлият лъч запълзя по килима и срещна бос крак. Продължи нагоре и видя подпухнал прасец. Тракането започна отново. Маркъс последва звука с фенерчето и видя гол мъж, закопчан с белезници за една тръба под радиатора. Китките около белезниците бяха разкървавени, но той продължаваше да чука с тях по тръбата. До него имаше желязо, около чиято дръжка имаше разтопена плът, косми и кръв.
Очите на мъжа бяха подути, черни и затворени, носът му бе покрит със засъхнала кръв, която бе запушила ноздрите.
— Помог-нете… ми…
Чак когато думите излязоха през разцепените устни, Маркъс позна Дейн Хана.
57
— Госпожо Хана, аз съм полицай Едуардс — извика един глас през вратата.
Пощенската кутия се отвори със скърцане.
— Искаме да се уверим, че сте добре.
Думите изпълниха гърлото на Наоми, готови да изригнат зад кърпата, която Джоузи бе натъпкала отново в устата й, но мисълта, че ножът можеше всеки момент да потъне във врата на Джордж, я принуди да захапе плата още по-здраво. Пощенската кутия се затвори.
— Една дума и ще го убия — прошепна Джоузи, застанала до Джордж, който лежеше на пода в краката на Наоми, толкова близо до нея, че тя чуваше как кръвта ври в гърлото му всеки път, когато той поемаше въздух.
Наоми се опита да каже нещо през кърпата, но само й даде възможност да слезе по-дълбоко в гърлото й и й се повдигна. Джоузи се пресегна и освободи устата й.
— Няма да си тръгнат, докато не потвърдя, че съм добре — каза Наоми.
Джордж се закашля силно.
— Ако искаш той да живее, ще им кажеш, че всичко е наред — каза Джоузи, освобождавайки въжето около глезените й, а кръвта отново потече към краката й. — Не светвай лампата, само открехни вратата.