— Тя не е ли в болница?
— Не, излязла е. Обади ми се, ако се случи нещо.
Той приключи разговора, после опита да се свърже с Лиза, в случай че беше включила телефона си. Чу гласовата поща и изруга наум.
По стълбата се чуха стъпки. Маркъс погледна към подпухналото лице на Дейн, което изглеждаше призрачно на светлината на фенерчето.
— Парамедиците идват, Дейн. Ще те освободим от белезниците и ще те почистим за нула време.
Отговор не последва. Слава богу, Дейн бе изгубил съзнание.
— Ще я пипнем, Дейн — каза тихо Маркъс. — Ще я пипнем.
59
Вързана за стола до камината, Наоми не спираше да крещи зад набутаната в устата й кърпа. Болката сковаваше цялото й тяло. Джоузи бе минала с нагорещения ръжен през ръката, гърдите и корема й. После го бе прекарала през ребрата и бе стигнала до костите. Всяка рана пулсираше така, сякаш имаше собствено малко сърце. Наоми бе плакала толкова много време, че не й бяха останали сълзи. В стаята миришеше на изгоряло месо. Трябваше й време, за да осъзнае, че миризмата идваше от нея.
Джордж мълчеше от дълго време. Не се събуди дори от приглушените й писъци.
Джоузи седеше пред камината, отпиваше от някаква бутилка, смърдеше на водка и разбъркваше огъня с ръжена. Преди да започне с мъченията, беше претърсила барчето. Наоми очакваше до сутринта да е мъртвопияна, а барчето — празно.
Това, което не й даваше мира, беше насладата, с която Джоузи нанасяше ударите си. Дишаше тежко през усмивката си, облизваше устни, смееше се с глас, когато Наоми пищеше зад кърпата, и човъркаше раните й с пръст, за да я чуе отново.
Но часовете минаваха и тя ставаше все по-кротка, и въпреки болката и периодите на безсъзнание, когато повече не можеше да понесе, Наоми разбра защо. Беше се отклонила от модела на убиеца. Никоя от другите жертви не беше обгаряна и измъчвана така. Беше се прецакала сама. Полицията нямаше да свърже този случай с предишните убийства. Щяха да търсят друг извършител и рано или късно щяха да стигнат до нея.
Джоузи бе искала Наоми да почувства болката, която тя самата бе изпитвала. Изгарянията, стигащи чак до костите, бяха отражение на онези, които братята й бяха причинявали в детството. Сега двете бяха еднакви.
— Мислиш ли понякога за майка си? — попита я ненадейно Джоузи. Гласът й беше уморен и някак далечен. Може би и тя плачеше. — Искам да кажа, за истинската си майка.
Тя стана и махна кърпата от устата на Наоми. Платът остави власинки по езика й.
Наоми се опита да намери сили да заговори, но гърлото й бе пресъхнало и подуто от писъците, кърпата бе попила цялата течност от устата й.
— Не — каза почти без глас.
— Лъжкиня — изсумтя Джоузи.
Водката забълбука в бутилката, когато я надигна и отпи.
— Според теб какво я е накарало да постъпи така с теб? Да те остави там посред нощ? Дейн смята, че затова си толкова дръпната и не допускаш хора до себе си.
Наоми не отговори. Не можеше. Гърбът й се смъкна надолу, главата й клюмна напред. Тялото й мечтаеше да замре, за да блокира болката, и трябваше да се бори с него, за да държи очите си отворени.
От гърлото на Джордж излезе гъргорещ звук, роден някъде дълбоко в разкъсаните му гърди.
„Бори се за него.“
При мисълта да размърда обгорените си крайници, сълзите закапаха в скута й.
„Бори се за себе си.“
Тя се опита да раздвижи китките си, завързани здраво зад облегалката на стола. Стисна устни, когато въжето се вряза в кожата й.
— Дрогата ли я е накарала да постъпи така? Или проблем с парите? Или пък ти?
Наоми се замоли Джоузи да продължи с ръжена. Предпочиташе да гори кожата й, докато се подуе и разпука, отколкото да говори за майка си.
— Сигурно не е могла да те понася.
Ръженът изтрака в решетката. Джоузи бе решила да разрови огъня.
— Трябва наистина да мразиш детето си, за да го зарежеш в нощта и повече да не погледнеш назад. Защото навън може да му се случи какво ли не. Опитвала ли се е да се свърже с теб през тези години?
Наоми наведе глава толкова силно, че брадичката й докосна изгореното място между гърдите й. Болката беше по-лесна от другото — да покаже на Джоузи, че думите са я засегнали и по лицето й текат сълзи.
— Не те е търсила, нали? Това трябва да ти казва всичко. Да ти покаже, че проблемът си ти. Ти разбиваш живота на хората.
— Ти си луда — прошепна Наоми и започна да дърпа китките си от въжето толкова силно, че скоро пръстите й се подуха.
— Всеки си е луд посвоему, Наоми. Въпросът е кой се прикрива най-успешно. — Джоузи отпи нова глътка от бутилката.