Тя се отпусна на пода и се заслуша в кръвта, която пълнеше устата и свитото около ръжена гърло на нападателката й. Постепенно пулсът на жената започна да забавя ритъм. Предсмъртният й дъх беше отчаян, гласът й раздра въздуха с последния повик на живота, после премина в серия слаби въздишки. Тялото й потръпна и застина, от устата й изригна кръв и потече по пода.
С нейния край агонията в тялото на Наоми се върна с нова сила, запулсира в изгорелите места и затуптя в раната от ножа. Тя запълзя по пода, коленете и лактите й потънаха в леещата се от раната й кръв. Тя не можа да измъкне едната ръка изпод себе си, но с другата стигна до телефона и го сграбчи здраво.
Болката я победи и тя легна на пода. Заслуша се в огъня и в свистенето на собственото си дишане.
Изведнъж главата й олекна. Дробовете й се изпълниха с миризмата на изгоряла кожа и черен дим. Кръвта изпълни корема й. Тя затвори очи.
60
— Има ли нещо? — попита Маркъс, наближавайки към седналите в автомобила пред къщата на Наоми полицаи Били Едуардс и Кейт Финч.
Прозорците откъм улицата отразяваха изгряващото слънце и къщата сякаш тънеше в пламъци. Той подуши въздуха и му се стори, че долавя дим.
— Никой не отговаря.
— Следващия път изритай проклетата врата.
— Не трябва ли да имаме разрешително? — попита Били.
— Не и ако подозирате, че се случва нещо лошо. — Маркъс отиде до вратата и задумка силно с юмрук. Някъде далече залая куче. Той удари отново, после се наведе и погледна през отвора на пощенската кутия.
Стаята беше тъмна, като изключим догарящите в камината дърва. Но миризмата на изгоряло месо моментално го удари в носа. Той сгърчи устни, но продължи да издирва хора из стаята. Фиксира някакво движение в сенките и го проследи до дима, който се виеше около овъглено тяло.
— Мамка му! Веднага викайте линейка. — Той се изправи и огледа къщата с надежда да открие отворен прозорец.
— Трябва да влезем.
— Можем да изкъртим дъската от онзи прозорец — предложи Били, а Кейт залепи телефона до ухото си.
— Ще отнеме много време. Отдръпни се.
Маркъс огледа бялата, обагрена в оранжево от събудилото се слънце врата и я ритна точно под бравата. Продължи да нанася ритници, докато ключалката не се разби и дървото се удари в стената.
Той застана на входа на хола и се вгледа в женското тяло на пода. От врата му се подаваше дръжка на ръжен. Кожата на лицето се бе разтопила и отдолу се показваха обгоряла мускулна тъкан и бялата кост на черепа. Но това му беше достатъчно да разпознае жената: беше Джоузи.
— Мъртва е — каза той почти без дъх, когато Били се появи на вратата зад него, закривайки светлината.
Обходи стената и намери ключа за осветлението. Пръстите му се покриха с кръв. Той ги избърса в панталоните си и огледа стаята.
Наоми лежеше встрани със затворени очи, кръвта под нея бе образувала голяма локва. Беше по бельо, цялото й тяло беше в рани от изгаряне, както беше и с Дейн. Той видя отворената рана в корема, около която имаше съсирена кръв, и простена. Някакъв мъж лежеше под перваза на прозореца в свое езеро от кръв.
— Трябват ни две линейки — извика Маркъс.
Падна на колене до Наоми и провери пулса, притискайки пръсти до студената й кожа. Беше съвсем слаб, но се усещаше като тиктакащ часовник, скрит дълбоко под кожата.
Били приклекна до мъжа и сложи пръсти на врата му.
— Жив ли е? — попита Маркъс и притисна краищата на раната на Наоми. Между пръстите му бликна свежа кръв. Ръбовете й му заприличаха на устни, засмукали дланта му.
Загледан в тялото на Джоузи, Били продължи да държи пръст върху врата на мъжа.
— Идват.
В далечината завиха сирени.
— Идват — повтори Били.
— Не достатъчно бързо — отвърна Маркъс и избърса потта от челото си.
— По дяволите! — прошепна Били и заопипва врата на мъжа с две ръце.
— Какво?
— Вече не усещам пулс.
— Ела, поеми тук — каза Маркъс. Изчака ръцете на Били да заемат мястото на неговите върху корема на Наоми и се стрелна по пода, както беше на колене. Наведе ухо над устните на мъжа и се заслуша, загледан в гърдите му с надежда да долови някакво движение. Нищо.
— Къде са парамедиците, Кейт? — извика към вратата той, сплете пръсти и започна да помпа гърдите на мъжа.
— Тук са. Чувам ги вече.
Маркъс продължи да натиска ритмично гърдите на мъжа, чиято глава се кандилкаше по пода. Разтвори устата му, издиша силно и напълни дробовете му с въздух. Наболата му брада и мустаци на непознатия одраскаха устните му, но той не се отказа, не спираше да помпа, проверявайки периодично за пулс. Всеки път, когато притиснеше с ръце гърдите, езерото от кръв около мъжа се увеличаваше. Но той знаеше, че трябва да продължи. Без кръв и кислород човекът щеше да умре. Кръвта трябваше да продължи да тече. И Маркъс не спря дори когато чу ребрата под ръцете му да пукат, а потта заслепи очите му. Вдигна поглед като насън и видя една жена в зелено облекло да коленичи до него. Имаше топла кафява кожа и дълга черна коса, прибрана назад. Погледна го мило и каза: