— Починете си, сър. Аз ще поема оттук.
Маркъс се примъкна към стената и дишайки тежко, впери поглед в жената, която натискаше с цялата си сила гърдите на мъжа. Друг парамедик нагласи фуния в устата му, за да може да му подаде въздух. Маркъс избърса устни с опакото на ръката си и огледа стаята, пое в себе си миризмата на изгоряло месо, кръвта и издигащия се от мъртвото тяло дим. Раните на Джоузи бяха по-лоши, отколкото си представяше. Беше обгоряла не само по лицето и врата, но и по цялото тяло. Огънят бе изгорил дрехите, някои от тях се бяха стопили в кожата и бяха покрили костите с черна коричка.
Били го наблюдаваше, чакаше го да заговори.
— Някой попита ли ме нещо? — стресна се Маркъс. Очите му отразиха идващата отвън бяла светлина.
— Какви са пораженията? — попита отново парамедичката, докато продължаваше с масажа на мъжа.
— И двете жертви имат порезни рани от нож — каза Били, докато наблюдаваше тежко дишащия Маркъс. — Мъжът е промушен в лявата част на гърба, жената има рана в централната част на корема. Третата…
Нямаше нужда да продължава. Всички в стаята надушваха смъртта, усещаха я с всяко свое вдишване.
— Съжалявам — каза жената със зеления костюм. — Изгубихме го.
Очите на Маркъс потърсиха нейните. Тя кимна, за да потвърди думите си, и той сведе поглед към капещата от треперещите му ръце кръв. Не беше направил достатъчно.
— Направихте всичко по силите си — каза тя, сякаш прочела мислите му.
Маркъс въздъхна и кимна с глава.
— А Наоми? Жената?
— Не е достатъчно стабилна — каза мъжът в зелен костюм, докато полагаше носилката до нея.
Маркъс кимна и се опита да се изправи, но краката му не го държаха. От ръба на панталоните му капеше кръв. Беше толкова изморен, че можеше да заспи тук, в ъгъла на стаята, заобиколен от кръв и смърт, но впрегна последните си сили, надигна се и тръгна към вратата.
— Добра работа, Били — каза и потупа колегата си по гърба, докато излизаше, оставяйки кървави отпечатъци по предпазната му жилетка.
Слънцето вече беше високо в небето. Той примижа от светлината, вдигна ръка да предпази очите си и чак тогава видя хората от съседните къщи, събрани пред портата.
— Моля ви, разотивайте се, вече всичко е под контрол — говореше Кейт. Чу го, обърна се към него и пребледня като тебешир. Маркъс погледна надолу и видя кръвта по панталоните си, която оставяше едри капки по циментовата пътека. Ръцете му бяха червени.
Всички притихнаха и впериха поглед във вратата на къщата до Кейт, през която се виждаха кървавите петна. Въздухът донесе миризмата на изгорена плът. Маркъс погледна в очите на всеки един от тях поред.
— Можехте да направите нещо — каза той. — Можехте да й помогнете. Но не направихте нищо. Изоставихте я.
Те го гледаха с немигащи очи. Една жена изтри от лицето си потекла сълза. Мъжът, който миналия път се бе представил като Дениъл, говорител на групата, не откъсваше поглед от кървавите крачоли на Маркъс.
— Повярвахте на мълвата и сега тя се бори за живота си, а един невинен мъж е мъртъв. Ако можем да си вземем някаква поука от това, много се надявам да ви научи на малко съпричастност. — Той усети докосването на Били по рамото си и се обърна. — Добре съм.
Седна на тротоара и зарови лицето си в ръце.
— Махайте се — извика към хората, пръскайки слюнка по тротоара. — Направихте достатъчно.
Краката на съседите се затътриха по паважа, по улицата се понесе приглушен шепот. Вратите започнаха да се отварят и затварят една по една и постепенно Маркъс остана сам, свит на кълбо, с капеща от него чужда кръв.
61
Маркъс се събуди с притисната до стъклото на автомобила си глава. Прозорецът беше замъглен от дъха му. Отвън беше тъмно, светеше само слабата улична лампа на паркинга на болницата. Мина време, докато си спомни къде се намира. Изтри влагата от стъклото и погледна навън в нощта. Възелът на вратовръзката задълба в гърлото му. Той облиза устни и усети подутия си и грапав език.
Беше работил до следобеда, когато ръцете му се разтрепериха и всяко мигане се превърна в мъчение. Когато затвори очи, слънцето вече се скриваше зад хоризонта.