На мястото до шофьора имаше пакет отворени цигари, отвътре се подаваха само върховете на два оранжеви филтъра. Не беше пушил от колежанските си години, но напрежението на деня го бе завело до магазина на ъгъла, откъдето си бе купил пакета. В началото потръпна отвратено от вкуса и полепването на никотина по зъбите си, но щом свърши първата, поиска друга, а после и още една. Не си спомняше кога за последно бе ял или пил нещо друго, освен кафе.
Той разтърка очи и преглътна. Повдигаше му се.
Джоузи Калахан беше мъртва. Но нищо не свързваше нападенията й върху Дейн и Наоми с убийствата на Амбър О’Нийл и Каси Дженингс. Изчезването на Хейли Милър все още тормозеше съзнанието му. Всички престъпления бяха свързани, беше сигурен в това. Усещаше, че отговорът е тук, точно пред очите му, но вече бяха твърде изморени, за да го видят.
Стартира двигателя, отвори вратата и запали цигара. Нощният въздух го освежи, поривите на вятъра погалиха косата му, както правеше майка му, когато го слагаше да спи, след като баща му бе пребил и двамата. Болниците винаги му напомняха за нея и за моментите, когато седяха пред Спешното и чакаха реда си.
Той погледна часовника си. Минаваше девет, което означаваше, че беше спал само няколко мизерни часа, свит зад волана. Изтощението беше толкова силно, че му се повръщаше от умора.
„Говори с Наоми. Разбери какво знае и започни оттам.“
Той седна под мигащата улична лампа и не стана, докато цигарата не изгори пръстите му. Хвърли фаса в сенките под съседния паркирал автомобил, затвори прозореца, излезе от колата и протегна мускули. Ризата му беше излязла от панталона. Той се оправи, заключи колата и тръгна по тъмния асфалт към болницата. В далечината се чу вой на сирени.
Пред входа стоеше охранител и пушеше точно до знака „Пушенето забранено“. Тръгна към него, но преди да отвори уста и да заговори, Маркъс му показа картата си и влезе. Не можеше да вини охраната за съмненията им — тази вечер той наистина не приличаше на полицай, а на отчаян мъж с измачкан костюм.
Свежият въздух го посъживи, но не достатъчно, затова спря при прашната машина в коридора и си купи ново кафе. Течността миришеше на изгоряло и опари езика му, но въпреки всичко го изпи до капка. От ъгълчетата на устните му потече кафява течност и изцапа ризата му. Той метна един ментов бонбон в устата си и подуши подмишниците си.
Като изключим жуженето на луминесцентното осветление и слабото писукане на машини зад затворените врати, нощем болницата беше зловещо тиха. Някои апарати помагаха с кислород и кръв, други чакаха нечие сърце да спре.
Той провери в телефона си за отделението и стаята на Наоми, тръгна след знаците и спря пред двойна врата. Какво щеше да прави, ако Наоми поискаше отговори, които не можеше да й даде? Сигурно му беше сърдита, сигурно мислеше, че я е предал.
Пое дълбоко въздух и влезе в нейното крило. Стъпките му отекнаха по празния коридор.
— Мога ли да помогна? — попита сестрата на отделението и скри списанието, което четеше, под бюрото.
— Искам да видя Наоми Хана.
— Часовете за посещение приключиха преди малко.
Той й показа служебната си карта и видя как едната й вежда се повдига.
— Вътре вече има детектив.
— Нека да са двама — каза отнесено. Не беше на себе си — изтощението блокираше съзнанието му. Започваше да разбира студенината на Лиза и се запита дали не трябваше да се поучи от примера й.
— Надолу по коридора — каза незаинтересовано сестрата. — Втората врата отляво.
Той кимна любезно и тръгна в указаната посока, но закова на място, когато я видя.
Лиза седеше пред стаята на Наоми и гризеше нокътя на палеца си. Вдигна леденосините си очи към него и той усети как по гърба му пробягва нервна тръпка.
— Знаех, че ще дойдеш — каза тя. — Впрочем очаквах да си по-бърз.
— Тя…
— Тя спи. Майка й е вътре. Отказва да си тръгне. Замълчаха за момент. Някъде тиктакаше часовник. Маркъс чу сестрата отново да разлиства списанието си.
— Защо си тук? — попита той.
Лиза се загледа в краката си. Захапа долната си устна и започна да тактува с крак по пода.
— Провалих се. Сгреших в преценката си. Тя заслужава извинение.
— Не очаквах подобно нещо от теб.
— Значи не ме познаваш добре. — Тя вдигна глава и го огледа от горе до долу. — Изглеждаш ужасно.
— Ти също.
Смехът завибрира в гърлото й.
— Значи ти пораснаха топки за една нощ? Стана шеф? — подсмихна се тя. — Откри ли убиеца? Истинския убиец имам предвид.