Защото Скорпио се притесняваше от появата на Голямата стъпка.
Който се намираше… къде?
Вероятно пътува насам, помисли си Накамура. Би трябвало. Изглежда, проследяваше снабдителната верига. Тя излезе от колата. Върна се по обратния път до улицата на Скорпио. Тръгна по отсрещния тротоар. Мъжът пред входа на пералнята я видя. Накамура почувства погледа му. Той обаче не помръдна. Само я наблюдаваше. Тя продължи. Точно срещу пералнята имаше кафене. Не го държеше Скорпио, а съседът му. Витрината беше малка, но ако човек седнеше на първата маса, можеше да си осигури сравнително добър изглед. Накамура бе прекарала часове тук.
Тя бутна вратата и влезе.
Масата ѝ бе заета от мъж, който бе отместил встрани чинията с остатъци от яйца и бекон и бе поставил на мястото ѝ чаша кафе. Изглеждаше спретнат и стегнат, с тъмен костюм от фина, но издръжлива материя. Беше прехвърлил петдесет, но трудно можеше да се прецени с колко години. Косата му бе кестенява, а лицето му — младолико. Но можеше да е на шейсет. И дори на седемдесет.
Мъжът наблюдаваше пералнята през прозореца. Това бе повече от ясно. Накамура познаваше признаците. Човекът не се въртеше на стола си и не протягаше врат, защото, макар и да не бе особено висок, все пак бе по-висок от нея. Въпреки това гърбът му бе неестествено изправен. Не можеше да седи по друг начин, ако искаше да гледа през витрината. А погледът му не се откъсваше от пералнята. Намираше чашата си опипом, повдигаше я и отпиваше от нея, докато продължаваше да наблюдава сградата отсреща.
Това ли беше Голямата стъпка?
Отнеси се сериозно към него, бе казал гласът от Уисконсин. Мъжът на масата определено трябваше да бъде приеман на сериозно. Нещо в него подсказваше, че е корав и компетентен. Това не бе очевидно, защото изражението му беше съвсем дружелюбно. Личеше си обаче, че търпението му не е безкрайно. Беше човек, с когото не биваше да си имаш проблеми. Теоретично Накамура можеше да си го представи като тих и смъртоносен противник. Но трудно можеше да си го представи като човека, за когото ставаше въпрос в онова съобщение. Нещо не се връзваше с онова трескаво предупреждение и страховито описание. Не бе логично да го оприличават на Голямата стъпка, излязъл от гората. Той приличаше по-скоро на герой от шпионски филм, на безлик убиец от КГБ, който се слива с тълпата. Беше спретнат и елегантен. Пълна противоположност на Голямата стъпка.
Кой беше той?
Имаше само един начин Накамура да разбере.
Тя седна срещу него и извади служебната карта от дамската си чанта. Намираше се във винилов калъф, който бе получила от управлението, от едната страна значката, а от другата карта със снимка и надпис: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити.
Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си очила с рогови рамки и ги надяна. Погледна служебната карта и извърна поглед. Извади малък бележник от друг вътрешен джоб. Отвори го с палец, прелисти няколко страници и вдигна глава.
— Вие работите в отдел „Престъпления против собствеността“.
— Цялото полицейско управление ли сте побрали в този бележник?
— Да — отвърна той.
— Защо?
— Обичам да знам кой с какво се занимава.
— Какво правите тук?
— Върша си работата.
— Как се казвате?
— Брамал. Първото ми име е Терънс, но можете да ме наричате Тери.
— Какво работите, господин Брамал?
— Частен детектив съм.
— Откъде?
— От Чикаго.
— И какво ви води в Рапид Сити?
— Частно разследване.
— Свързано ли е с Артър Скорпио?
— Опасявам се, че професията ми е свързана с известна конфиденциалност. Освен ако не стана свидетел на престъпление или не подозирам, че ще бъде извършено такова. Към този момент нямам основания да смятам така.
— Трябва да знам дали работите за него или против него — каза Накамура.
— Така ли стоят нещата?
— Не бих го нарекла образцов гражданин.
— Той не е мой клиент, ако това ви интересува.
— А кой е клиентът ви?
— Не мога да ви кажа.
— Имате ли партньор? — попита Накамура.
— В какъв смисъл? — отвърна Брамал. — Интимен? Професионален?
— Професионален.
— Не.
— За агенция ли работите?
— Защо питате?
— Чух, че някой идва насам. Не става въпрос за вас, а за друг човек. Вчера е бил в Уисконсин и се питам дали има партньор.
— Дори да има, не съм аз — каза Брамал. — Винаги работя сам.
Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата на Брамал.
— Позвънете ми, ако ви потрябвам. Или ако решите да смените тази изтъркана плоча, наречена „конфиденциалност“. Или ако ви потрябва съвет. Скорпио е опасен тип. Не го забравяйте дори за миг.