— Какво означава „всичко останало“? — попита Скорпио.
— Абсолютно всичко — отвърна Накамура.
— Искаш ли да проверя? — попита мъжът в черно.
— Ще отидем заедно — отвърна Скорпио.
Погледна първо задната врата, после вътрешната и накрая Накамура.
— Докарай колата отпред — нареди той. — Ще изляза оттам. А нея ще оставим тук.
Мъжът в черно излезе. Скорпио заключи задната врата. Седна на един стол и впери поглед в екрана.
— Свършено е с теб — каза Накамура.
— Не — възрази той. — Нищо не е свършено. Това е процес. Една врата се затваря, друга се отваря. Нищо не е вечно. Ще намеря каквото ми трябва на друго място. И преди съм го правил.
Остави я там, седнала на пода, окована за масата. Изключи осветлението. Отвори вътрешната врата и влезе в салона с пералните. Затвори след себе си и офисът потъна в мрак. Накамура чу превъртането на ключа. Миг след това чу да се отваря входната врата. Не беше Скорпио. Беше прекалено рано. Разстоянието между двете врати бе девет-десет метра. Някой беше влязъл. Вероятно мъжът в черно. Онзи с колата.
После Накамура чу приглушен глас. Познат глас. Стори ѝ се, че пита:
— Какво имаш в джобовете?
— По-късно разбрах, че не гризе клонче — разказваше Сандерсън. — Или поне не само клонче. Така прикриваше, че дъвче нещо друго. Беше започнал отрано. Беше решил да вземе свръхдоза. Една фатална доза, докато изкачвахме хълма, и още, когато стигнахме върха. Той мразеше живота си. Онази история с военното разузнаване го беше крепила известно време, но всичко свърши. Опълчиха се срещу него и той се предаде. Реши да почука на небесните порти и ако те се отворят, да премине през тях.
Ричър не каза нищо.
— Защо не? — продължи Сандерсън. — Сай не виждаше изход. Скоро нямаше да има пари. А за него това бе непознато. Както липсата на късмет за мен. Наблюдавах го как си отива. В началото всичко беше чудесно. Изглеждаше щастлив. Лежеше по гръб, а около него ухаеше на борове. Дишането му започна да се забавя. Накрая спря. Това беше.
— Съжалявам.
— Аз също съжалявах. Себе си. И се радвах за него. Така беше най-добре. Оставих го там. Той обичаше тези хълмове. Обичаше животните там. Събрах нещата си от къщата му и се прибрах в онази, другата.
— Какво са търсели хората, които са проникнали в дома му?
— Неговото копие от доклада. Държеше го в чекмеджето на бюрото си. Първото място, на което би го потърсил някой.
— Какво пишеше в доклада?
— Описваше се класическа сделка от типа пари срещу стока. Полковник от медицинския батальон на морската пехота отклоняваше лекарствата и ги продаваше на Артър Скорпио. Това правеше Скорпио преди две години. Сега схемата е различна. Но тогава Сай купуваше медикаменти, които би трябвало да получава безплатно. Предполагам, че полковникът е разбрал за разследването му и се е уплашил от проблемите, които то би могло да му създаде.
— Скорпио знаеше името на Сай — каза Ричър. — Подхвърли ми го като примамка.
— Може полковникът да му го е казал.
— А може той да го е казал на полковника. Ако онзи майстор на покриви е видял някои неща, може и Били да ги е видял. И Били да е казал на Скорпио, а Скорпио на полковника. Онова разследване така и не е започнало. И никога няма да започне. Провалили са го със заповедта за арест. Мисля, че всичко съвпада във времето.
— Смяташ, че Скорпио го е издал?
— Трябва да тръгваме — каза Ричър. — Време е да му отидем на гости.
48
Сандерсън шофираше из тъмните и тихи като гробища улици. Караше бавно, но без да спира. Стигна ъгъла, на който се намираше магазинът за хранителни стоки.
Ричър видя до бордюра да спира черен седан. Колата на Артър Скорпио. Същата, която го бе причакала пред ресторанта. Зад волана седеше същият тип. Когато Ричър го бе видял за последен път, той лежеше на пода в пералнята и се опитваше да си поеме дъх.
Сандерсън спря плътно зад линкълна, а Ричър настигна мъжа на тротоара на две крачки от входа на пералнята.
Удари го веднъж, колкото да го замае. Онзи се свлече на колене и вдигна ръка в знак на капитулация. Каза, че шефът му наредил да докара колата, след което щели да тръгнат към магистралата, към някакъв гараж на Пътното управление. Господин Скорпио щял да излезе всеки момент.
Ричър натъпка мъжа в багажника на линкълна, който бе достатъчно голям да побере двама като него. После тръгна към пералнята и влезе вътре. В същия миг от офиса излезе Скорпио. Висок и слаб, петдесетинагодишен, с посребрени коси, черен костюм и бяла риза без вратовръзка. Затвори вратата след себе си, заключи и се обърна.